Потупа Френтис по коляното, изправи се, хвърли един последен поглед на съвещателната зала и каза:
— Освен това са убивали деца тук. За да запечатат избора на хората с кръвно жертвоприношение към боговете. Жертвата била избирана с жребий и родителите го смятали за голяма чест.
Обърна се, тръгна нагоре по стълбите и подметна през рамо:
— Трябва да говоря с политаите, те все повече настояват за обяснения.
6.
Вейлин
Устните на червения мъж бяха частично отрязани и оголваха зъбите и венците в противна усмивка. Вейлин не можеше да се отърве от чувството, че му се присмиват, че Копелето на вещицата се радва на последния си триумф.
От обезобразеното лице се разнесоха гъргорения, придружени с пръскане на слюнка и кръв, докато очите без клепачи на червения мъж се взираха нагоре към него. Умоляваше ли? Подиграваше ли му се? Вейлин приклекна и се наведе към него в опит да долови някакъв смисъл в задавеното ломотене. Червеният мъж се затресе в конвулсии, езикът се плъзна над зъбите му, докато се опитваше да оформи думите.
— О-остава… един. Ос-с-става… о-о-още… е-е-един.
— Къде?
— У-у-у… убий… ме-е-е…
Вейлин се взря в кървясалите очи на създанието, без да може да различи никакво изражение, тъй като околната плът беше овъглена до кокал.
— Добре.
Създанието се задави и езикът се загърчи зад зъбите му, докато се опитваше да каже нещо.
— Алпира-а-а…
Вейлин стана и отиде при Мъдрия мечок и Ерлин.
— Казва, че имало още един — каза на шамана. — Далеч оттук. Това ще има ли значение?
— Значение за какво? — попита Ерлин.
Вейлин не отговори, само задържа погледа си върху Мъдрия мечок, който погледна неуверено древния човек, преди да отговори.
— Другият остане в тяло, което откраднал, няма значение.
Вейлин хвърли поглед към почернялото създание, лежащо сред скалите. През ума му прелитаха различни изкусителни идеи. „Остави го да се мъчи до последната секунда. Накарай Асторек да насъска вълците срещу него. Избоди му очите с нажежен нож…“
Хлиповете на Кара привлякоха вниманието му към мястото, където гвардейците на Орвен вдигаха кладата. Кара се беше отпуснала в обятията на Лоркан, заровила лице в гърдите му. Сентарите стояха наблизо в почтително мълчание, броят им беше намалял наполовина след битката с куритаите. Кирал стоеше до Алтурк, който се подпираше тежко на едно копие.
— Довърши го — каза Вейлин на Мъдрия мечок, като кимна към почернялото създание, и тръгна към кладата. — Оставям на теб да избереш начина на смъртта му.
Огънят зад него гаснеше и слънцето се спускаше зад планините. В долината планинците още пребъркваха труповете на воларианците. След победата те моментално се бяха върнали към предишните си взаимоотношения и различните групи се дърлеха за плячката. Из цялата долина отекваха заплахи и ругатни и без съмнение всеки вожд предявяваше претенции върху заграбеното като предводител на армията и творец на победата.
Той не беше изрекъл никакви слова, когато огънят разцъфтя, гледаше увитите в кожа тела на Дарена и Маркен, обгърнати от пламъци и дим, докато другите изнасяха речите си. Даже Алтурк беше успял да промълви няколко кратки думи на уважение към загиналите. С падането на вечерта всички се разотидоха, Кара още плачеше и Вейлин се зачуди дали изобщо някога ще спре.
— Защо няма да има значение?
Той вдигна очи към Ерлин и видя, че го гледа предпазливо, но и решително. Насочи отново взор към долината и мъртвите, съблечени и бледи в сгъстяващия се мрак. Бяха пръснати във форма, смътно наподобяваща сълза, която се издуваше откъм реката и изтъняваше на запад, накъдето се бяха опитали да избягат последните. Доколкото знаеше, никой не се бе измъкнал — победителите нямаха навика да предлагат пощада на победените. Мъртвите бяха останали непреброени: на Вълчия народ му стигаше да знае, че бъдещето му е осигурено, а за планинците Вейлин се съмняваше, че могат да броят до повече от десет. „Може би шейсет хиляди? — зачуди се той. — Или седемдесет?“
— Какво друго видя в камъка? — настоя Ерлин.
— Ти си прекарал векове на тази земя — каза Вейлин. — Събрал си знанието на много животи. И въпреки това никога досега не си се опитвал да погубиш Съюзника. Сигурно е имало възможности и преди. Ти каза, че и други са идвали при теб. Защо реши да се бориш сега?