— Защото винаги съм знаел, че ще е безнадеждно, вероятно фатално.
— Е, сега със сигурност е фатално. Това ми показа камъкът.
Ерлин се отпусна до него и се обърна към долината. Дърленето на планинците все така се чуваше в сгъстяващия се мрак.
— Моята дарба. Тя ще го привлече.
— Да.
— Как ще го направиш?
— Този избор не е в мои ръце. — Той стана, обърна гръб на долината и тръгна към кладата. Пламъците бяха угаснали, само избледняващ облак дим се надигаше от пепелта. Вейлин знаеше, че ако се взре достатъчно внимателно, ще види костите ѝ, и затвори очи, за да устои на изкушението. „Тя не би искала да се измъчваш.“
— Значи казваш, че мога да си вървя? — попита Ерлин. — Просто ще ми разрешиш да си тръгна?
— На сутринта потеглям към Волар, където мисля, че ще намерим края, който търсим. Надявам се да дойдеш с мен. Но ако не дойдеш, ще те разбера.
— Какво ни чака във Волар?
Той гледаше как изтъняващите струйки дим се издигат в нощта, къдрят се във въздуха, докато се изгубят сред звездите. „Дали тя е уловена? — зачуди се. — Дали той я е хванал, както хвана мен? Дали сега я измъчва, за да я превърне в твар като онази, която я уби?“
— Кутия — каза на Ерлин. — Пълна с всичко и нищо.
Имаше предостатъчно коне за всички, макар че сентарите биха предпочели яките си понита пред по-високите и по-кротки волариански кавалерийски коне.
— Поне ще има повече за ядене, като паднат снеговете — отбеляза Алтурк, като отряза стремената от седлото на коня си и ги захвърли с презрителна гримаса.
Вейлин беше прекарал голяма част от сутринта да се разправя с племенните вождове, които, изглежда, се намираха под общата заблуда, че сега ще трябва да се бият с Вълчия народ за загубената си територия.
— Не искаме земите ви — каза им раздразненият Асторек и повтори думите на езика на Кралството заради Вейлин. — Моят народ вече се връща в тундрата.
Хиркран отвърна нещо, изпънат сковано в орнаментирана воларианска броня, с брадва в едната ръка и плячкосан къс меч в другата.
— Той се интересува каква компенсация ще поискаме — обясни шаманът на Вейлин.
Вейлин откри, че му е дошло до гуша от тези хора: безкрайните им вражди и неизменната им подозрителност сега му се струваха невероятно дребнави.
— Да стоят далеч от твоите хора, докато вървят на север, и от моите, докато вървим на юг.
Хиркран присви очи и заговори отново.
— Той казва, че са събрали много злато и скъпоценни камъни от полесражението — преведе Асторек. — И не вярва, че просто ще си тръгнете, без да се опитате да ги вземете.
— Тогава… — досадата на Вейлин внезапно се превърна в гняв и ръката му посегна към меча — може да се бие с мен и ще му го докажа, като струпам всичкото злато върху трупа му, преди да си тръгна.
Преводът на Асторек явно беше ненужен, ако се съдеше по това как Хиркран се наежи, приклекна в бойна поза и изръмжа предизвикателно.
— Стига! — Кирал пристъпи между тях и изненада Вейлин, като се обърна към планинеца с порой от думи на волариански. Враждебността на Хиркран отслабна пред нейната тирада, макар че очите му се присвиха още повече, а на лицето му се изписа мрачно разбиране. Той изръмжа кратко, когато Кирал млъкна, и очите му се стрелнаха за миг към Алтурк, преди да отстъпи, все още приведен, сякаш очакваше нападение. Каза тихо нещо на Кирал, а после изведнъж се врътна и се отдалечи, като викаше воините си.
— Какво му каза? — попита я Вейлин.
— Че тяхната слабост и липса на единство е била забелязана от баща ми. — Тя махна към неразбиращия Алтурк. — Велик воин, който ще се върне с цялото ни племе, за да завладее тези планини, защото те са недостойни за богатствата, предлагани от духовете.
Алтурк се изкиска одобрително.
— Ако има нещо, което може да ги съюзи, това ще е.
Кирал кимна с усмивка, която помръкна, щом се обърна към Вейлин.
— Песента ми показва, че щеше да го убиеш.
— Да. — Вейлин се обърна, тръгна към Драскун и добави: — Тръгваме след час. Асторек, моля те, предай благодарностите ми на своя народ и го увери в дълговечното приятелство на Обединеното кралство. Не се съмнявам, че с времето моята кралица ще прати посланици, за да направят съюза ни официален.
— Според онова, което ни каза Мъдрия мечок — извика подир него Асторек, — ако твоята мисия се провали, победата ни тук ще се окаже само отсрочка за по-големите опасности.
Вейлин спря, обърна се и каза:
— Точно затова бързам да тръгна.
Асторек хвърли поглед първо към Кирал, после към растящия облак прах зад хребета, където хората му разваляха лагера.
— Тогава ще дойда с теб. Аз… чувствам, че вълкът би искал това.