Вейлин усети в него да трепва леко веселие, докато гледаше как Кирал се старае да избягва погледа му. „Дали той отвръща на зова на вълка? Или на една котка?“
— Ще си добре дошъл — каза му и закрачи нататък. — Моля те, бъди кратък в сбогуванията си.
Пътуването през планините изобилстваше от мрачни гледки, които свидетелстваха за разрухата, нанесена от Копелето на вещицата. Пиренът беше осеян с труповете на убити планинци, а опожарените селища станаха обичайна гледка, както и телата на волариански войници, вързани за дървени рамки, гърбовете им насечени до кокал от удари с камшик. От честотата на тези гледки ставаше ясно, че червените мъже са водели неохотна армия и не са проявявали голямо въображение при налагането на дисциплина.
— Даже Токрев не беше толкова жесток — каза Асторек, когато наближиха десетина бичувани до смърт мъже и от рамките се вдигна ято врани.
— Аз намирам жестокостта му за предостатъчна — отвърна Вейлин. Зърна някакво селище отпред, овъглено и до голяма степен разрушено, в което обаче все пак бяха останали няколко незасегнати покрива. — Ще се подслоним тук за през нощта. Лорд Орвен, разузнайте хълмовете в радиус от пет мили. Победа или не, това си остава вражеска територия.
Когато се стъмни съвсем, Ерлин дойде при огъня му. Вейлин сядаше встрани от останалите още от началото на похода. Сентарите бяха натрупали множество нови истории и макар че той почти не разбираше и дума, явната наслада, с която разказваха за битката, подклаждаше у него неразумен гняв. „Те за това са дошли — укоряваше се той. — Още една история. Дарът на малесата за най-храбрите ѝ воини е шансът за по-богат разказ.“
— Асторек и Кирал ги няма — каза Ерлин, след като седна срещу него и протегна ръце към топлината. — Не са ги виждали, откакто падна нощта.
Вейлин хвърли поглед към чернотата оттатък полусъборените стени на избраната от него къща, място, което би споделил с Дарена, както в момента Кирал и Асторек споделяха друго.
— Подозирам, че са общо взето в безопасност.
— Тя ми каза за някаква отвара, която носела — каза Ерлин, взираше се напрегнато в пламъците. — Някаква древна лонакска смес, която можела да причини болка, достатъчна, за да доведе човек до ръба на смъртта, ако се използва в достатъчно количество, или да го пречисти от нежелана душа.
Вейлин кимна. Лирна и Френтис не бяха оставили у него никакво съмнение за силата, криеща се в отварата на малесата, макар че той още не я бе виждал със собствените си очи.
— Съюзника притежава дарба — продължи Ерлин, — чиято природа ние не разбираме, но е достатъчно могъща да събори цяла цивилизация. Дарба, която би могъл да донесе със себе си, ако го притеглим обратно от Отвъдното.
— Знам — каза Вейлин. — Но сме стигнали до етап, в който мисля, че нямаме друг избор, освен да се доверим на думите на ясновидеца. Ти ще докоснеш черния камък във Волар, но няма да си ти.
— Откъде да знаем, че камъкът ще сложи край на всичко това? Откъде да знаем, че няма просто да го направи по-силен? Ти го видя в спомените, той искаше да го докосне.
— Но също така се страхуваше от него, достатъчно, за да го скрие на тайно място за векове.
Ръцете на Ерлин трепереха. Вейлин се намръщи на усмивката, която заигра по устните му.
— Страх ме е, братко. Даже след всички тези години, след като съм видял, чул и опитал толкова много. И въпреки това искам още. Безименната ми жена често ме е наричала егоист, обикновено преди да ме замери с нещо.
— Ти си спасил мнозина — напомни му Вейлин. — Включително две деца, които са пораснали смели и сега яздят с нас.
— Това е просто още егоизъм, опасявам се. Предполагах, че ако спася достатъчно, накрая те ще водят войната вместо мен, ще низвергнат Съюзника и ще ми спестят изпитанията на битката. — Той хвърли кос поглед към Вейлин. — Как би постъпила твоята кралица, ако е изправена пред тази дилема?
— Би направила каквото е най-добро за Кралството.
Ерлин нададе сумтящ смях.
— Искаш да кажеш, че би ме вързала на мига и би ме натъпкала насила с отварата на малесата, докато Съюзника бъде благополучно уловен в плътта ми. Ако надделеете в тази борба, не се ли тревожиш в какво може да се превърне тя? Виждал съм много владетели, братко, но нито един като нея.
— Тя не е Съюзника. Нито пък някога ще бъде.
— Толкова ли си сигурен? Видя го в построения от него град, как народът му го обичаше. И все пак някак си силата му е нараснала дотам, че е станала абсолютна и не е имало кой да го спре.
— Лионен го е спрял. Той е убил Съюзника и го е пратил в Отвъдното.
— Можем да изчакаме, да протакаме, докато стигнем Волар…