— Неговото създание все още владее едно тяло в Алпира. Ако се бавим, то може да умре и Съюзника да го прати за теб.
Вейлин се вгледа за миг в лицето на Ерлин, видя лекия тик под окото му, издуването на челюстта му, когато стисна зъби. „Нямам представа колко години е живял, станал е свидетел на всички чудеса, които може да предложи този свят, бил е обект на митове и легенди, а сега е само един уплашен мъж, треперещ в порутена колиба.“
— Ако стане така, че не успееш да го отведеш до камъка — каза Ерлин, — искам да ми обещаеш, че няма да убиваш това тяло. Ще използваш отварата, за да го върнеш в Отвъдното.
— Обещавам. Ще те опазя.
— Мен ли? — Ерлин оголи зъби в нещо, което би могло да е усмивка. — Съмнявам се, че от мен ще е останало нещо, когато той си отиде, братко. — После стана и се отдалечи с вдървена походка, като на раздяла прошепна: — Дай ми тази нощ. Ще го направим на сутринта.
Вейлин накара Алтурк да се погрижи за връзването. Лонаките правеха здрави въжета, а възлите на талесата едва ли щяха да се разхлабят.
— Остави му място само колкото да диша — каза му Вейлин, докато онзи омотаваше въжето около гърдите на Ерлин.
Докато Алтурк довършваше последния възел, се приближи Кирал. Ерлин коленичи, трепвайки от усилието, с гърди омотани от раменете до кръста и ръце вързани зад гърба. Кирал си пое дълбоко дъх, докато отпушваше манерката.
— Аз… — започна тя, приклекнала до Ерлин, и се запъна. — Това ще… боли. Съжалявам.
Той кимна нетърпеливо.
— Така казват, миличка. В такъв случай по-добре го направи бързо.
Тя стана и пъхна в манерката тънка сламка.
— Една капка да ги прогониш — изрече шепнешком, вероятно цитираше някакъв урок от малесата. — Две да ги привлечеш.
Очите на Ерлин се стрелнаха към Вейлин, когато тя пристъпи напред. Нямаше нужда от думи, смисълът личеше ясно във влажния му поглед. „Не забравяй обещанието си.“
Кирал извади сламката от манерката. На върха ѝ блестеше нещо тъмно и гъсто. После я наклони така, че две капки да се откъснат и да паднат върху голата кожа на Ерлин. Вейлин беше очаквал писъци, но вместо това Ерлин се вцепени, стисна зъби, вратът му се изду и лицето му се превърна в червена маска на най-чиста агония. След секунда той рухна и се загърчи, на устата му изби пяна, а нозете му биеха по земята. Конвулсиите продължиха цяла минута, но накрая той замря неподвижно, сякаш целият живот се е оттекъл от крайниците му, а главата му увисна безсилно.
За миг Вейлин беше сигурен, че го е убил, че великият му замисъл се е оказал отчаян ход на един скърбящ глупак… Но после Ерлин премигна.
Претърколи се на колене и хвърли кратък поглед към овързалите го въжета, преди да вдигне глава. Лицето му издаваше само любопитство, без никаква злоба или гняв, докато очите му се плъзгаха по тях. Задържаха се на Вейлин и той се усмихна. Усмивката беше искрена, топла, дори одобрителна, както и гласът му, когато заговори. Полиглотският акцент на Ерлин се бе променил в нещо по-силно, тонът беше по-дълбок.
— Благодаря ти.
Затвори очи и вдигна лице към небето, усмихваше се още по-широко.
— Убий го! — каза Кирал, която стоеше далеч от овързания мъж, пребледняла като платно, а котката ѝ клечеше до нея, оголила зъби. — Това не е правилно!
— Аз решавам — каза ѝ Вейлин. — Независимо какво ти казва песента.
— Изобщо не трябваше да го правим. — Ръката ѝ посегна несъзнателно към ножа на колана ѝ. — Песента ми крещи. — Тя тръгна напред, като вадеше ножа.
— Той трябва да бъде отведен във Волар — каза Вейлин и застана на пътя ѝ. — И аз ще го отведа там.
— Ти не разбираш — изсъска тя насреща му. — Цялото това пътуване, всеки отнет и загубен живот, всяка водена битка. Направихме всичко, което искаше той, с всяка крачка го водехме все по-близо до целта му.
Вейлин се обърна към овързания мъж, който сега го гледаше с кротка физиономия, без страх или протести.
— Двамата с теб ще напишем края — каза той и се засмя.
— Какво беше името ти?
Вързаният мъж не се обърна при въпроса на Вейлин. Седеше спокойно на седлото, към което бе вързан, докато Вейлин яздеше отпред, водейки коня му, и зяпаше неспирно минаващия покрай тях пейзаж, а очите му блестяха и се кокореха, сякаш се опитваше да улови всяка подробност.
— Жена ми ме наричаше „съпруже“, децата ми ме наричаха „татко“ — рече той. — Единствените имена, от които съм се нуждаел някога.
Вейлин се намръщи смаяно. Мисълта, че това нещо е имало потомство, беше хем абсурдна, хем ужасяваща.
— Имал си деца?
— Да. Две момчета и момиче.
— Какво стана с тях?
— Убих ги. — Съюзника вдигна очи към небето и върху лицето му се изписа лека почуда, щом зърна самотна птица, кръжаща над тях, един от ширококрилите лешояди, обичайни за планините.