— Достатъчно вярно, макар да предполагам, че беше по-скоро въпрос на първична омраза. Той не ме дари с бърза смърт, знаеш ли?
— Видях какво си направил със своя народ. Още тогава си имал много вина за изкупване, а сега е още повече.
— Изкупление? Аз прекарах безчет години, без да изпитвам болка, удоволствие или каквото и да било човешко чувство. — Той се приведе в седлото и сви рамене. — Моля те, смятай се за свободен да приложиш върху тази плът каквото мъчение пожелаеш. Ще го приема всичкото и ще моля за още.
— Какво е черният камък? — попита Вейлин и мечът помръдна на гърба му, когато се обърна към Съюзника. — Ако не е затвор, какво е тогава?
Съюзника хвърли поглед към Лоркан и Кара, които яздеха точно толкова близо, колкото да могат да го чуват.
— По моето време нямаше такива като тях. Никой не се раждаше с дарба, със сила, жигосана в душите и предавана по кръвна линия в течение на поколения. Нашите дарби идваха само от черния камък.
„Докоснеш ли го веднъж, той дава…“
— На света е нямало Мрачно — осъзна Вейлин. — Ти си го отприщил.
Лицето на Съюзника изразяваше смесица от насмешка и веселие.
— Колко малко знаеш. Тук винаги е имало сила, във водата и в земята, древна и капризна, но отвъд досега на човешкото знание. Камъните донесоха нещо ново, нещо различно, дар от сила от другата страна на бездната, що разделя световете. Ние го взехме и съградихме чудеса…
Гласът на Съюзника заглъхна, той се озърна към лоначката и Надарения и лицето му помрачня в надменно презрение.
— И този свят е нашето наследство — продължи той. — Лионен каза ли ти, че когато виденията му го навестиха за първи път, си мислеше, че вижда миналото? Някаква отдавна забравена епоха на варварство, когато хората са се избивали просто от суеверие. А после видя руините на моя град и разбра, че вижда бъдещето. Бъдеще, което създадохме заедно.
Съюзника не проговори повече. Явно беше доволен да е така овързан, яздеше, без да протестира, и приемаше да го хранят в устата с благодарна усмивка. През първите два дни мълчание Вейлин му зададе много въпроси, но се предаде, когато стана очевидно, че създанието няма какво повече да сподели.
Десет дни по-късно оставиха планините зад себе си и продължиха през равнините. Местността беше приятна, осеяна с малки обрасли с дървета оврази, а с напредването им на юг се появиха плантации и вили с различни размери и степен на разкош. Някои показваха признаци на скорошно изоставяне, други бяха осеяни с трупове и частично унищожени от огън или умишлен вандализъм. Отначало Вейлин подозираше, че Копелето на вещицата си е изляло злобата, докато е водело армията си на север, но скоро стана ясно, че това унищожение не е рожба на тирания, а на бунт. Отново и отново намираха тела в черни дрехи, висящи от арки на частично унищожени вили, често семейства, сполетени от една и съща участ, и по труповете личаха следи от мъчения.
— Червените мъже са им конфискували варитаите по пътя на север — заключи Асторек, след като огледа останките на една особено голяма вила, изпепелена до основи. — Робите са въстанали и те са били беззащитни.
— Но защо да убиват децата? — попита Кара. Вилата беше изгоряла, но не и собственикът ѝ — тялото му лежеше разчекнато и изтърбушено в предния двор, редом с една жена и момченце, подложени на същото.
— Ярост, трупана цял живот, не се уталожва лесно — рече Асторек. — Децата, родени в робство, се отнемат от родителите им и се продават, или поне тези, на които им бъде позволено да живеят.
— Това не го оправдава — промърмори Кара. — В това ужасно пътешествие няма нищо правилно.
Вейлин забеляза, че Съюзника гледа изгорелите останки от вилата без любопитство. През последните дни цялото му поведение излъчваше скука и това напомняше на Вейлин за привилегированите благородници, които бе виждал да търпят баналните развлечения на Летния панаир. „Той чака нетърпеливо своя край. Както и аз.“
След още една седмица пътуване стигнаха до първия град — оградено със стена струпване от сравнително бедни къщи, стърчащо като грозен израстък сред зелените поля. На Асторек му бе трудно да се сети за името му, но помнеше, че полкът на баща му е останал на гарнизон тук, преди да продължи на север към съдбоносната си среща в планините.
— Мъжете се напиха и започнаха свада с местните — спомни си той. — Бяха извадени ножове и работата загрубя. На другия ден татко накара да обесят един и да бичуват други десет. Странно, но хората му май не възразяваха много. Мисля, че това е единственият случай, в който може да си е спечелил известно уважение.
— Смърди по-зле от копторите на мерим хер — отбеляза Алтурк. — Малко сме на брой. По-добре да го заобиколим.