— Северният път започва оттук — каза Асторек. — Той ще ни отведе до Волар. Можем да поемем по него на юг.
Жителите на града обаче не бяха склонни да ги пропуснат. Щом се приближиха до пътя, от градските порти излезе разнородна групичка от около триста души, за да го прегради. Със скъсяване на разстоянието Вейлин забеляза, че носят различни дрехи: черни, сиви и тук-там някоя червена, че всички до един са въоръжени, макар и не особено добре, и строят им е видимо неравен.
Начело на смесения отряд стоеше едър мъж, скръстил голите си мускулести ръце, и се взираше във Вейлин със сурово непокорство. Носеше червена туника и черни панталони, а месестите му китки бяха накичени със сребърни и златни гривни.
— Кажи му, че е застанал на пътя ни — нареди Вейлин на Асторек, когато се приближиха на петдесетина крачки от тълпата.
Асторек извика на едрия мъж и получи в отговор продължителна и гръмка тирада. Мъжът размахваше ръце и сочеше в различни посоки.
— Той казва, че е крал на тази земя, докъдето поглед стига — преведе Асторек. — Убил е много мъже, за да завладее този град, и ще убие още повече, за да го задържи.
— Какво иска?
— Дарове и почит, ако искате да използвате пътя му.
— Той роб ли е?
— Гарисай, доколкото мога да преценя. Изглежда, тази провинция наскоро е претърпяла политически промени, а сред хаоса обикновено най-силните печелят властта.
— Кажи му, че видяхме много избити деца по тези места. Искам да знам дали той е отговорен за това.
Едрият мъж плю презрително на земята, когато Асторек му предаде въпроса, зажестикулира още по-бясно и посочи към Вейлин в явно предизвикателство.
— Той е заличил прокълнатата кръв на господарите от тези земи, семето им никога повече няма да се надигне, за да ги безпокои. Сега той е господар тук и си иска дължимото.
— Ще си го получи. — Вейлин слезе от гърба на Драскун и се приближи с бърза крачка към едрия мъж. Чертите на новоиздигналия се крал се напрегнаха, първо озадачено, после с неподправена тревога, когато Вейлин изтегли меча си. Той се снижи в бойна поза и в двете му ръце изникнаха къси мечове от ножници, скрити под туниката му. Позата му беше доста стабилна, държеше единия меч ниско, а другия — високо.
Вейлин метна един нож между двата меча и той се заби до дръжката в окото на мъжа. Той се олюля и оръжията му се раздвижиха в автоматична контраатака, която Вейлин парира със звън на стомана, преди да извърти кованото в Ордена острие и да замахне в светкавична дъга. То се впи в дебелия врат на гарисая, но не успя да мине съвсем през него и Вейлин трябваше да го извади и да замахне пак, за да отсече главата от потръпващия му труп.
Вдигна поглед към опърпания отряд от въстанали роби. Вместо да се втурнат напред, за да отмъстят за загиналия си крал, те бяха отстъпили на няколко крачки и върху всяко лице се виждаха задоволително силни шок и смайване. Вейлин се обърна и даде знак на Асторек да се приближи.
— Превеждай всяка дума, както я изричам — каза му, а после се обърна към тълпата. — Поемам властта над тази провинция от името на кралица Лирна Ал Ниерен от Обединеното кралство. Докато тя се погрижи за справедливото ѝ управление, ще се държите като свободни граждани на Кралството и ще се въздържате от убийства и кражби. Не го ли сторите, кралицата бързо ще въздаде правосъдие, а… — той млъкна и побутна главата на едрия мъж с върха на ботуша си — тя не е толкова милостива като мен.
Изтръска кръвта от меча си и го прибра в ножницата, след което се върна при Драскун.
— А сега ми се разкарайте от пътя.
На юг земята ставаше по-населена, но не по-спокойна. Често зърваха на пътя пред себе си хора, натоварени с имущество, или тяхно собствено, или плячкосано. Повечето хукваха да бягат при вида на голямата група конни воини и се пръсваха из околните поля, където, колкото и да беше невероятно, продължаваха да се трудят някакви роби. Не всички обаче бягаха. Някои, главно старците и тези с деца, се отместваха встрани от пътя и зяпаха с нямо очарование, докато отрядът ги подминаваше, като шъткаха на малките, които сочеха странните хора. Нито пък всички бяха толкова наплашени — отрядът търпеше множество ругатни от лишените от собственост; след като бяха изгубили всичко от плячкосващите роби, изглежда, не им оставаше много, от което да се боят. Един старец с разкъсана черна роба започна да ги замеря с конски фъшкии, а на лицето му беше изписана безумна ярост, докато сипеше неразбираеми обиди. Алтурк излезе напред и се втренчи надолу към него, опрял бойната тояга на рамото си, докато накрая старецът се свлече върху зловонните си боеприпаси и зарида.