Град Урвеск беше разположен близо до място, където в реката се вливаше приток, криволичещ на север. С високите си стени ѝ напомняше смътно за Алтор; но подобието изчезна при гледката на множеството пробойни и жалките къщурки, проснали се отвъд тях до брега на реката. „Цената на стабилността е неподготвеност“, реши тя, докато лорд Адал препускаше към нея.
— Населението се топи с всеки ден, ваше величество — докладва командирът на Северната гвардия. — Бягат на север или на изток в неспирен поток още откакто ни зърнаха за първи път. Няма и следа от войници, с изключение на стражите по стените, най-много двеста души.
— Благодаря ви, милорд. Моля, дайте почивка на хората си.
— Ваше величество, аз… — Той се поколеба, в очите му се четеше настоятелна молба. — Аз се надявах да предвождам атаката.
„Защо този мъж жадува толкова за слава?“, зачуди се тя. Високо го ценеше като капитан, тъй като беше един от малкото истински професионалисти в армията, но все повече я тревожеше желанието му да се излага на опасност. Докладите за битката при храма изобилстваха от сведения за безразсъдната му смелост, макар че бе съумял да се измъкне без драскотина.
— Няма да има атака, милорд — каза му тя. — Запазете храбростта си за Волар.
Извъртя Въглен и отиде в тръс до мястото, където бяха събрани пленниците, малко над хиляда мъже и деца с посивели лица, които стояха оковани в четири грубо построени редици.
— Тук има ли офицери, родени в този град? — извика тя на волариански.
Те се разшаваха в уплашено мълчание, мнозина не смееха да вдигнат глави, а едно момче в края открито плачеше.
— Говорете, отрепки такива! — викна Илтис на езика на Кралството, като поясни смисъла на думите си със зловещо изплющяване на надзирателския камшик, който си бе набавил отнякъде.
Един мъж с превързано лице в третата редица бавно вдигна ръка и скоро беше извлечен от тълпата от Илтис.
— Ти офицер ли си? — попита Лирна пленника, когато Илтис го бутна на колене пред нея.
— Капитан — рече той с хриплив глас. Превръзката на лицето му покриваше дясното му око и бе потъмняла от засъхнала кръв, а цветът му издаваше човек, който се приближава към смъртта с всяка крачка. — Призован от запаса, за да се бие в славната защитна война на императрицата. — Засмя се горчиво и Лирна реши, че очаква да умре всеки момент.
— Стани — заповяда му тя. — Милорд, свалете му веригите.
Приближи Въглен до едноокия капитан, докато той се взираше объркано нагоре към нея, явно без да го е грижа за кръвта, която се процеждаше от ожулените му китки, докато Илтис сваляше оковите.
— Ще се върнеш у дома, капитане — каза му тя и посочи към Урвеск. — И кажи на който там управлява града, че другарите ти тук ще бъдат освободени, защото не съм дошла в тази земя за клане, а само за правосъдие. В замяна градът ще освободи всички роби и ще отвори портите си за мен. Ако не го направи, ще убивам по десет пленници на всеки час, докато не се предаде. Ако въпреки това разумът не надделее, ще бъдат удавени в пепел и кръв, когато пратя армията си през разнебитените им стени.
Тя смуши Въглен да се приближи още повече, приведе се и се втренчи в здравото око на капитана.
— Попитай ги дали наистина искат да умрат за императрицата.
До смрачаване от портите бяха излезли над три хиляди роби. Лирна гледаше как и последните се източват навън и зачака, скривайки облекчената си въздишка, когато портите останаха отворени. „Ти някога успявал ли си да постигнеш това, татко? — попита тя призрака на стария интригант. — Да завземеш един град само с думи.“
— Би трябвало аз да тръгна напред с Кралската гвардия, ваше величество — предложи Ал Хестиан. — За да ви осигуря подобаващ прием при влизането ви.
„Би било толкова лесно — помисли си тя, все така вперила поглед в отворените порти. — Толкова много дървени къщи, толкова много гориво, пламъците ще озарят небето на сто мили околовръст.“
— Няма да влизам в града — каза тя на Ал Хестиан. — Пратете колкото хора смятате за необходимо, за да се уверят, че не им е хрумнало да задържат някои роби, и да ни снабдят с допълнителни провизии за новите ми поданици. Никакво плячкосване под заплаха от екзекуция. Оставете им достатъчно храна, за да не гладуват, и домовете им. Искам вестта за действията ни тук да се разпространи. Погрижете се армията да е готова за потегляне призори.
Хвърли поглед към пленниците, сгушени заедно в мрака и треперещи колкото от страх, толкова и от падащия студ. „Също като всички онези, които оставих да се удавят в трюма на робовладелския кораб — помисли си тя и ръцете ѝ стиснаха до болка юздите. — Би било толкова лесно…“