Беше очаквала Ал Хестиан да спре армията и да остави кумбраелците да си вършат работата известно време, но звукът на множество тръби показа, че той има други намерения.
Ренфаелските рицари пришпориха конете си в атака. Земята затътна, докато набираха скорост, и зад тях се вдигна облак от късчета червено цвете, странно красив в слънчевата светлина. Кумбраелците моментално прекратиха обстрела и започнаха да се строяват за собствената си атака. Захвърлиха лъковете и извадиха мечове и брадви, след което тръгнаха напред по-координирано, отколкото при безумната си атака на храма, за да се изравнят с челните полкове на Кралската гвардия.
Лирна наблюдаваше как ренфаелците връхлитат вражеския строй: гледка, която не бе виждала преди, макар че баща ѝ често говореше за нея. „Представи си връх на стрела от нечупливо желязо, само че изработена от великан.“ Тя чу как Мурел изруга смаяно, когато гигантският клин от стомана и конска плът се вряза в линията, пораждайки моментална суматоха. Човешки крясъци и конско цвилене се смесваха с грубите, неприятни звуци на сблъскваща се плът и метал. Тя видя няколко рицари да падат заедно с конете си в кълбо от броня и ритащи копита, но като цяло клинът запази целостта си и проби Воларианската линия, разкъсвайки я чак до свободните мечове и откритото поле зад тях.
Зазвучаха още тръби и цялата пехота на Ал Хестиан моментално ускори хода си до бяг. Относителният ред сред кумбраелския контингент се изпари, докато бойците тичаха. Те изминаха оставащото разстояние до Воларианската линия в бесен спринт, размахали мечове и брадви, и се врязаха във вече хаотичната маса от варитаи. Предният полк на Кралската гвардия ги последва миг по-късно, алебардите им се вдигаха и спускаха в отработен ритъм на дисциплинирана касапница. Всякакви остатъци от ред във воларианския строй се стопиха, той се огъна, отстъпи и се разпадна.
Още повече червени листенца се надигнаха от полето, когато битката се превърна в разгром, и забулиха голяма част от разиграващото се клане в алена мъгла. Кавалерийските битки по фланговете бушуваха известно време, но скоро се видя как воларианските конници бягат на изток, разбрали, за съдбата на пехотата си. Далекогледът разкри как лорд Адал поведе Северната гвардия да гони бягащите ездачи, въпреки пяната, покрила хълбоците на коня му. Зеленият му плащ се вееше зад него, докато пришпорваше животното, а почервенелият му меч беше протегнат напред прав като стрела.
Погледът ѝ се върна към центъра на бойното поле и тя видя, че сред напиращото множество на Кралската гвардия се е сформирала плътна групичка свободни мечове. Далекогледът ѝ разкри предимно уплашени мъже, биещи се с онази ярост, която се ражда единствено от жаждата за оцеляване.
— Прати конник до лорд Ал Хестиан — каза тя на Илтис. — Искам да си осигуря още пленници…
— Ъъъ, ваше величество… — заекна Мурел.
Тя се обърна и гледката, която изникна пред очите ѝ, я накара да се зачуди дали някой враг не се е появил сред тях, тъй неорганизирани бяха редиците на Кралската гвардия — хиляди хора, предимно без брони, си пробиваха път през тях. „Робите“, осъзна Лирна. Зърна Норта на коня му, как се опитва напразно да удържи новобранците си, които се носеха към оцелелите свободни мечове. Първите стотина бяха посечени за секунди, но другите продължиха да напират като полудели, без да ги е грижа за мечовете, кълцащи незащитената им плът. Тя видя как един мъж си проби път с голи ръце през воларианските редици, като дереше лица и шии, и сякаш не усети острието, което се заби в гърдите му, докато поваляше неговия собственик на земята и му смъкна шлема, за да впие зъби в плътта отдолу. Другарите му се струпаха в тясната пролука, отворена от него във воларианския строй, и отчаяната смелост на свободните мечове се превърна в паника пред свирепостта на тази атака. Някои се втурнаха към Кралската гвардия, вдигнали високо празните си ръце, и паднаха на колене. Повечето обаче нямаха това щастие.
„Правосъдие“, помисли си Лирна, когато и последната точица воларианско черно изчезна сред кипналата маса от бивши роби. Мнозина вече държаха оръжия или размахваха тържествуващо отсечени крайници и глави, а листенцата продължаваха да се сипят. „Ние не сме единствените жадни души тук.“
— Мислите ли, че съм красива?
Младата жена, избрана да говори от името на освободените роби, наистина притежаваше определена деликатна красота, чертите ѝ бяха гладки, а кожата ѝ — с приятен маслинен оттенък. Леко я загрозяваше само превръзката върху частично отрязаното ѝ ляво ухо. Носеше хаотична смесица от части от брони и оръжия, стоеше със скръстени ръце и се мръщеше срещу Лирна с открито предизвикателство. Липсата на поклон или друга проява на уважение накара Илтис да изръмжи заплашително и да пристъпи напред. Лирна го успокои с докосване по ръката и даде знак на жената да продължи.