Погледна Лиеза и се насили да се усмихне. Този път момичето не се подлъга, отскочи надясно, претърколи се и се надигна на крака току извън обсега на замахналата ръка на Рева, докато тя профучаваше покрай нея.
— Така е по-добре — каза тя. — Но онова, срещу което ни предстои да се изправим, ще има по-голям обсег.
— Наистина ли мислиш, че можеш да го убиеш?
„Ако докопам лъка достатъчно бързо.“
— Имаме шанс. Помни какво ти казах. Ще настъпи хаос и когато това стане, тичай към западния изход. Не ме чакай и не се оглеждай назад.
Лиеза пребледня и я погледна отчаяно, но поне не се разплака. Рева вече свикваше да се буди със слабичката фигура на момичето, притисната към нея, и мокрото ѝ от сълзи лице заровено в рамото ѝ. Досега не бе намерила сили да я отблъсне.
Ключалката на вратата издрънча за първи път от дни. Подаваха им храната през отвор на нивото на пода и това беше единственият начин да преценяват хода на времето, тъй като след тайното посещение на Варулек бяха оставени сами. Когато вратата се отвори, Рева с изненада видя, че чернодрешкото го няма. На прага застанаха двама арисаи, които ѝ се поклониха ухилено, а в погледите им, насочени към нея и Лиеза, блестеше нескрита похот.
Единият от тях заговори и с още по-нисък поклон посочи към коридора. Лиеза преглътна, преди да преведе:
— Тя иска да те види.
„Не мисли нищо. Не чувствай нищо.“
Знаеше, че иска от себе си невъзможното: та как би могъл един жив ум да не мисли нищо? Но все пак намираше постоянното повторение на този рефрен за утешително, а и разчиташе на явната лудост на императрицата — надяваше се, че умът ѝ е прекалено замъглен, за да може дарбата ѝ да се развихри.
Арисаите я отведоха в заобикалящия арената обширен парк. Императрицата надзираваше внасянето на някакви изменения в бронзова статуя с естествен ръст, стояща на пиедестал срещу главния вход. Група роби изпълняваха инструкциите ѝ с трескава бързина. Работата им изглеждаше съсредоточена главно върху главата на статуята и те припряно забиваха железни клинове в бронзовия ѝ врат. Наблизо стояха на стража дузина арисаи, а между тях се бе свлякъл на колене един мъж, гол и окован във вериги.
— А, сестричке — поздрави я императрицата и я притегли в топла прегръдка. — Как си тази сутрин?
„Не мисли нищо. Не чувствай нищо.“
— Какво искаш?
— Не сме имали възможност да поговорим след прелестната ти демонстрация. Не бих искала да си мислиш, че тая някакъв гняв към теб. Сестрите не бива да се карат.
— Ние не сме сестри.
— О, напротив. Напълно убедена съм в това. Разбираш ли, аз трябваше да имам сестра. Но тя умря, преди да се роди. — Погледът на императрицата се върна към робите и статуята.
— По-бързо!
Те заработиха бясно, чуковете забиваха и последните железни клинове по местата им.
— Хубавец е, нали? — попита императрицата, докато робите връзваха въжета около главата на статуята. — Да, знам, че не е по вкуса ти. Но все пак, предполагам, че можеш да оцениш естетически мъжката красота.
Рева хвърли поглед към бронзовото лице, частично скрито зад мрежата от въжета. Да, този мъж определено беше бил красавец, със силна челюст и тесен нос, макар че изражението му беше дори по-сурово и властно от това на множеството статуи на герои, които воларианците бяха нацвъкали във всяко свободно кътче на града си. Носеше бронята на старши офицер, но тя изглеждаше по-претруфена от другите, които Рева бе виждала.
— Саварек Авантир — каза императрицата. — Най-великият военен командир във Воларианската история. И мой баща.
Робите припряно вързаха въжетата за един впряг и заплющяха с камшици по хълбоците на конете. Железните клинове в шията на статуята паднаха и дупките, пробити от тях в метала, се разшириха, бронзът поддаде с протестиращо стенание и най-сетне се откъсна и падна със силно дрънчене на пиедестала.
— Завоевател на южните провинции — продължи императрицата, отиде до пиедестала и сложи ръка върху металната глава. — Победител в шейсет и три битки. Един от само двамата граждани, спечелили червеното по военни заслуги, а не заради собствеността си, създател на варитаите и куритаите и първият, получил благословията на Съюзника. Човек със забележителни постижения, не смяташ ли?
— И той ли е избил толкова хора като теб?
Устата на императрицата трепна в усмивка и тя погали главата.
— Повече от нас двете взети заедно, сестричке. А ние сме избили доста много, нали?
„Не мисли нищо. Не чувствай нищо.“
— Щом е приел благословията на вашия Съюзник, къде е тогава? Мислех, че създанията като вас живеят вечно.
— Даже дарът на Съюзника не е защита срещу едно умело острие. — Тя се обърна към мъжа, коленичил между арисаите. — Нито пък, изглежда, достатъчна награда, за да осигури добра служба.