Махна с ръка и арисаите вдигнаха мъжа и го извлякоха напред. Той не изглеждаше ранен, но висеше отпуснато, главата му се люшкаше, а краката му се влачеха. Не издаде нито звук, макар че вонята, идеща от тъмните петна по бедрата му, подсказваше, че се е изпуснал от страх.
— Позволи ми да ти представя генерал Лотарев — каза императрицата, когато арисаите пуснаха вонящия мъж да се свлече на колене пред нея. — Командир на Трета воларианска армия, когото издигнах до червеното и му обещах благословията на Съюзника, ако изпълни хвалбата си, че ще доведе пред мен онази златокоса кучка, за предпочитане във вериги, макар че и труп би свършил работа. Ала героичните му войски побягнали от бойното поле с такава бързина, че без съмнение някои вече са стигнали до източния бряг.
Тя се наведе, хвана злополучния генерал за косата, дръпна главата му назад и Рева видя пребледнялото му като платно лице и почти безумните му очи.
— Защо се върна, Лотарев? — попита го императрицата съвсем спокойно. Рева се съмняваше, че той е разбрал нещо, защото императрицата говореше на езика на Кралството. — Каква награда си въобразяваше, че ще получиш? От чувство за дълг ли? Предполагам, че всички тези години на служба не се изличават лесно. Столицата е под заплаха и ти се втурваш да ме предупредиш, независимо от риска за собствената ти глава. Да не си се надявал на собствена статуя?
Приведе се към него и заговори тихо, обхванала с длан небръснатата му брадичка.
— Не разбираш ли? Русата кучка може да избие всяка жива душа в този град и да го срине на прах, а подозирам, че аз само ще се смея на гледката. Не, исках само нея. — Другата ѝ ръка го стисна още по-силно за косата и дръпна пак, което изтръгна от него уплашен хленч. — Виждаш ли, някога тя взе нещо от мен. Имам да ѝ изплащам голям дълг.
Пусна го, стана и се обърна със замислен вид към обезглавената статуя.
— И все пак вярната ти служба не бива да остане невъзнаградена. Мисля да ти спестя Трите смърти и да ти дам статуята, за която жадуваш. Оформена от майсторската ръка на малката ми сестричка.
Един от арисаите се приближи до Рева и ѝ подаде брадва с широко острие. Другите извъртяха генерала, докато той не се озова на колене пред нея, със сведена глава.
Рева не обърна внимание на брадвата. Беше вперила поглед в императрицата.
— Не.
— Наистина ли? — Императрицата повдигна вежда. — Колко ужасно нетипично за теб. Докладите от Алтор разказваха доста живописно за охотата ти да правиш именно това.
„Главата на героичния свободен меч, пръскаща кръв, когато я метна през стената… Пленникът, когото водеха към дръвника… Не по-добри от нас… Не мисли нищо. Не чувствай нищо.“
— Извършвай убийствата си сама — каза тя.
— Но аз искам да се разбираме по-добре. — Императрицата посегна да стисне окованите ѝ китки и я погледна с настоятелна искреност. — Кръвта ще ни сближи. Урок, който усвоих от моя любим. С времето ще станем семейство…
Рева изтръгна ръцете си. Растящата ярост извика в съзнанието ѝ порой от неразумни образи: тайната стая на Варулек, лъка на Арен, как ще го усеща в ръцете си, когато дойде времето… „Не мисли нищо!“
— Какво е това, сестричке? — Императрицата се намръщи и килна глава във вече познатия жест. — Планове ли кроиш? Заговорничиш ли? Чудя се, с кого ли?
Рева затвори очи и си пое дъх, опита да се успокои с образа на Велис, онзи ден в градините, когато гледаха как Елеса изпълнява тромаво упражненията си. „Никога не съм искала от теб да ми обещаваш нещо… че ще оцелееш и ще се върнеш при мен.“
— Вече си имам семейство — каза тя. — И ти никога не би могла да си част от него.
— Ами Лиеза? — попита императрицата. — Тя заслужава ли място в семейството ти? Какво ще кажеш на онази жена, по която вехнеш, ако се върнеш при нея? Защо да не ти спестя усложненията? Мога да накарам да я доведат и статуята на баща ми ще има глава на момиче вместо глава на страхливец.
Рева се метна към брадвата, изтръгна я от хватката на арисая и се завъртя към императрицата. Тя обаче отскочи извън обсега ѝ с радостен смях.
— Стига игрички — каза и веселието ѝ се стопи. Посочи коленичилия генерал. — Време е да сътвориш своето изкуство.
— Тя теб карала биеш пак? — Лиеза се взираше в кръвта, оцапала блузата на Рева, и се приближи със загрижено ококорени очи. — Ти ранена?
— Не. — Рева се отдръпна и смъкна блузата си, внезапно престанала да се интересува какво ще види тя. Лотарев се взираше нагоре към нея със смътно разбиране, слюнка се стичаше по долната му устна…