По време на пътуването към Уорнсклейв Лирна всеки ден се движеше с различен контингент. Веднъж с кумбраелците на лейди Рева, друг път с полк миньори от Пределите или с Южната гвардия. На всяко лице беше изписано благоговение, смайване или, в случая на Свободната рота на лорд Норта, свирепа и непоколебима лоялност.
— Покойните са ви благословили, кралице! — извика един мъж, докато тя спираше коня си до лорд Норта, и викът веднага бе подет от събратята му.
— Тишина в строя! — викна сержантът на ротата, атлетичен младеж с дълга коса и меч, препасан на гърба по примера на Шестия орден.
— Моите извинения, ваше величество — каза Норта, когато потеглиха. — Те не са лесни за контролиране дори и при най-добрите обстоятелства. А аз не мога да бичувам никого.
— Да, милорд — отвърна Лирна. — Определено не можете.
Стори ѝ се странно, че през по-голямата част от сутринта яздиха в тишина; момчето, което помнеше като син на Първия министър на баща си, рядко млъкваше, беше фукльо, а понякога и побойник, бързо дразнеше другите и още по-бързо се разплакваше, когато му върнат обидите. Не виждаше нищо от онова момче в брадатия воин до себе си. На устните му играеше тънка усмивка, докато гледаше как гигантската му котка тича редом с него.
— Смятах да ви върна земята и титлите на баща ви — каза му тя, когато мълчанието стана непоносимо. — Но лорд Вейлин ми обясни, че нямате интерес към такива почести.
— Те не донесоха нищо добро на баща ми, нали, ваше величество? — отвърна той достатъчно любезно, но и малко рязко.
— Не бях запозната с решението на краля по този въпрос — каза тя. — Мисля, че е било… прискърбно.
— Аз не тая горчивина, ваше величество. Времето замъгли спомена ми за един мъж, когото помня, че обичах почти толкова, колкото и мразех. Както и да е, ако не беше смъртта му, нямаше да поема по пътя, който ме отведе при жена ми, децата ми и дома, за който жадувах. А Вярата ни учи да приемаме даровете на съдбата.
— Все още ли се придържате към Вярата?
— Аз напуснах само ордена, ваше величество, не Вярата. Моят брат може да е загубил своята някъде в пустинята, но моята още е с мен. Макар че жена ми копнее да я изоставя в полза на слънцето и луната. — Той се засмя кратко и тя долови в смеха му тъгата по дома. — Всъщност това е единственото, за което се караме понякога.
Спряха да починат по пладне. Лирна слезе от гърба на Стрела и спря стреснато, когато някаква жена се втурна от редиците на Свободната рота с два кинжала в ръце. Мечът на Илтис излетя светкавично от ножницата, но вместо да се хвърли към Лирна, жената падна на колене и сведе глава, вдигнала високо кинжалите.
— Кралице! — каза тя треперливо. — Моля ви да благословите тези остриета, за да могат да служат на вашето дело.
Останалите освободени бойци моментално паднаха на колене и също вдигнаха оръжията си. Това явно бе церемония, планирана по време на похода, и тя прецени, че лорд Норта не знае нищо за нея, ако се съдеше по досадата и лекото отвращение, изписано на лицето му.
„Никога не се страхувай от малко театър.“ Лирна си пое дъх и изписа на устните си любезна усмивка. Пристъпи към коленичилата и я позна — беше слабичката жена, която първа беше подхванала вика при Алтор.
— Как се казваш? — попита Лирна.
— Ф-фурела, кралице — заекна жената, без да вдига поглед.
Лирна хвана нежно треперещите ѝ ръце и ѝ каза:
— Свали оръжията си, сестро. Стани и ме погледни.
Фурела вдигна бавно поглед и очите ѝ се разшириха при вида на лицето ѝ. Изправи се, а Лирна продължаваше да я държи за ръцете.
— Кого си загубила? — попита тя.
— Д-дъщеря ми — прошепна слабичката жена и от очите ѝ рукнаха сълзи. — Незаконородена, отбягвана и наричана копеле през целия си живот, но винаги толкова сладка. Те ѝ п-пръснаха мозъка с камък. — Захлипа и се свлече на колене. Лирна я придърпа към себе си. Ридаещата жена все така стискаше кинжалите.
— Не мога да благословя остриетата на тази жена — каза тя на бойците, много от които вече открито плачеха. — Защото тя ме благославя. Вие всички ме благославяте. Аз съм вашето острие, а вие сте моите. — Вдигна на крака все още хлипащата Фурела и я поведе обратно към редиците. — Ето защо ви именувам Шейсети пехотен полк на Кралската гвардия, известни оттук насетне като Кинжалите на кралицата. — Те се разделиха пред нея и тя пусна Фурела. Жената моментално падна пак на колене, а другарите ѝ запротягаха колебливо ръце да докоснат роклята на Лирна, докато тя вървеше сред тях, и върху всички лица бе изписана свирепа всеотдайност. „Не мога да си позволя да се опия от това — помисли си тя, докато се усмихваше и докосваше глави, сведени в смирена молба. — Съблазънта е твърде голяма.“