— Работата, която ни предстои, е много опасна. Не мога да обещая нищо… — Гласът му заглъхна, щом видя изражението ѝ, и той кимна неохотно. — Ще направя каквото мога.
Тръбите засвириха и ги изведоха на арената.
Стъпаловидните тераси бяха толкова препълнени с хора, че сякаш щяха да прелеят през стените и да се изсипят върху пясъка. С изключение на тръбите обаче не се чуваше почти никакъв звук освен шепота от дишането на хиляди хора. Рева забеляза сред тълпата множество червени и черни точки: куритаи и арисаи, стратегически разположени, за да гарантират, че публиката ще остане по местата си. Тя премести поглед върху най-долния ред и огледа лицата, които можеше да различи. По тях нямаше и следа от жаждата за кръв, която бе видяла по-рано, само уплашени хора, напрегнати в ужасно очакване.
„Това ли е било намерението ѝ? — зачуди се тя. — Да ги накара да намразят любимите си зрелища?“
Двама куритаи отведоха Лиеза до издигнат в центъра на арената подиум — три кръгли платформи с намаляващ размер, сложени една върху друга. Бяха от дърво, но боядисани така, че да наподобяват мрамор. Куритаите прикрепиха оковите на Лиеза към здрав дървен стълб, стърчащ от най-горната платформа, а другарите им, които пазеха Рева, сложиха на пясъка пред нея дълго копие с широк връх и къс меч, преди да ѝ махнат оковите и бързо да се изнижат към най-близкия изход.
Тръбите заглъхнаха, настъпи напрегната тишина и слабата фигура на императрицата изплува от сенчестите дълбини на балкона ѝ.
— Почитаеми граждани! — извика тя и в гласа ѝ липсваше предишната подигравка. Сега той бе изпълнен с радостно ликуване, като на великодушен властник, който приветства верните си поданици и им поднася щедра награда. — От цяло поколение насам воларианският народ не е получавал такова зрелище. Съветът винаги е бил стиснат в отговорностите си, само си тъпчеше джобовете и ви лишаваше дори от най-дребните забавления. Вижте сега щедростта на своята императрица и се радвайте, защото тя ви дава легендата за Джарвек и Ливела!
Разпери широко ръце и тълпата избухна в овации, макар на Рева това да ѝ звучеше като дрезгав вой на някакво измъчвано чудовище. Хората на най-долната тераса се зачервиха от крещене в желанието си да покажат вярност, а един арисай ги гледаше, оголил зъби в подигравателен смях.
Императрицата свали ръце, при което веднага се възцари тишина.
— От векове се знае — каза тя с тон все едно беше на театрална сцена, — че дермосите замислили да отвлекат добрата кралица Авиеле в най-мрачната яма в земните недра. — Зае театрална поза и посочи окованата на подиума Лиеза. — И там я оковали под заплахата от ужасни мъчения, понеже знаели, че любимата ѝ сестра ще се опълчи на всяка заплаха, за да я върне под светлината. Приветствайте Ливела, най-храбрата сред Пазителите! — Пръстът ѝ се завъртя към Рева, което изтръгна от тълпата нов хор дрезгави овации.
— Ала дермосите били лукави в своята злина — продължи императрицата, когато гълчавата утихна. — Защото изкусили най-могъщия Пазител, подтикнали го към похот и предателство, изпълнили сърцето му със злъч и злоба, превърнали го в свой най-ужасен и свиреп слуга… Вижте Джарвек!
Вратата в далечния край на арената се отвори и тълпата закрещя, а после постепенно замлъкна, понеже не се случи нищо. За миг Рева заподозря някаква хитрост от страна на императрицата, шега, за да разпали страховете ѝ, преди да ѝ разкрие поредната жестокост. Но един поглед към балкона ѝ показа, че тя се взира в празната арка с видимо раздразнение.
И тогава се раздаде ревът.
Той сякаш изпълни цялата арена и преряза Рева като меч, не с яростта, а с болката си. Мъката, която тя чу в този рев, беше изгаряща, а страданието, което звучеше в него — невъобразимо.
Варулек ѝ беше казал срещу какъв звяр ще се изправи днес, но думите просто не можеха да го опишат. Когато Рева и Вейлин пътуваха с музикантите, тя беше видяла маймуни, дребни пакостливи създания, склонни да съскат и да дращят пръстите, неразумно пъхнати в клетката им. На вечерното представление собственикът свиреше на флейта, а те танцуваха, или по-скоро подскачаха в някакъв смътен синхрон с мелодията. Мисълта, че това, което вижда сега, има някаква роднинска връзка с онези бъбриви дяволчета, изглеждаше абсурдна и я накара да се зачуди дали все пак в живописните легенди на Варулек няма нещо вярно.
Създанието излезе на арената тичешком, или по-скоро в галоп, тичаше на четири крака и вдигаше облак прах. Когато прахът се слегна, се видяха истинските му размери и от терасите се разнесе спонтанно ахване. Макар и приклекнала, тази голяма южна маймуна, както я бе нарекъл Варулек, се издигаше на близо осем стъпки. Козината ѝ висеше на рунтави кичури от ръцете и раменете ѝ, кафеникавочервена, освен по мускулестия ѝ гръб, където беше по-къса и стоманеносива.