Картата трепкаше леко на вятъра, така че му се беше наложило да я затисне с кинжала си. Зората бе дошла с мрачно, застрашително небе и непривичен за сезона студ. Френтис виждаше тревогата по лицата на много мелденейци, работещи по мачтите на „Червеният сокол“, и знаеше, че се страхуват да не ги връхлети нова родена от Мрачното буря, макар че самият Елл-Нурин се присмиваше на тези идеи. „Плавал съм през Канала сигурно петдесет пъти. Летните бури са нещо обичайно тук, Мрачното няма нищо общо.“
— Как предлагате да атакуваме такова място? — попита Каравек флотския лорд. — Освен ако не смятате да пратите хората ми на някаква самоубийствена мисия.
— Определено не смятам. — Пръстите на Елл-Нурин се плъзнаха към плитко заливче на пет мили източно от града. — Това е Заслонът на Брокев, любимо свърталище на контрабандистите, откак съществува империята.
Един от другите капитани, азраелец, ако се съдеше по облеклото му, пристъпи напред и се взря със съмнение в картата.
— Толкова навътре каналът е съвсем тесен, не могат да минат повече от три кораба един до друг. — Елл-Нурин не каза нищо, само се втренчи мълчаливо в него, докато капитанът не скръцна със зъби и не добави: — Милорд.
— Ще дебаркираме на етапи — каза Елл-Нурин. — Ще се строим на брега и ще тръгнем към Волар от изток, най-малко очакваната посока.
— Императрицата е луда, но не е глупава — обади се Френтис. — Може да е очаквала този ход. Може да открием срещу себе си укрепен бряг.
— Точно затова една трета от корабите ни — тези, които не са натоварени с войници, — ще останат извън залива, щом се съмне, и ще си дават вид, че се канят да атакуват. С малко късмет императрицата ще съсредоточи силите си там.
— Те може да излязат да ни нападнат — изтъкна азраелският капитан. — Да се опитат да разделят флотата на две, преди да сме слезли на сушата.
— Благодарение на удивителните машини на лейди Алорнис — отвърна Елл-Нурин — и на значителното си числено превъзходство, сигурен съм, че можем да издържим на всеки техен опит за нападение. — Обърна се към Френтис. — Братко, оставям на теб да определиш реда за дебаркиране.
Френтис кимна.
— Първо моите хора. После политаите. Накрая хората на господин Каравек.
— Искаш цялата слава за себе си, а, братко? — попита Каравек, макар и не без нотка на облекчение.
Елл-Нурин се изпъна, вдигна брадичка и впери поглед на изток.
— Господа лордове, капитани на флотата и уважаеми съюзници, щом настъпи новият ден, ще нанесем смъртоносен удар на тази империя на злото. Защото сме дошли със справедливост в сърцата и свобода в душите. Нека всички, които плават с нас, знаят, че съдбата ни очаква и не може да бъде променена.
Елл-Нурин се задържа в тази поза, явно очакваше някакъв отговор, може би възторжени възгласи. След малко, когато тишината се проточи и натежа, той се прокашля и каза:
— На работа, господа.
— Голям задник — промърмори Греблото, когато двамата с Френтис слязоха долу. — Наистина ли трябва да приемаме заповеди от него, братко?
— Може да е задник, но не е глупак. Планът му е добър. Погрижи се и останалите да го разберат.
Греблото кимна и понечи да тръгне, но после спря.
— Винаги съм се чудил, братко. Какъв е рангът ми?
— Ранг ли?
— Ами да. Ти си брат, Иллиан е сестра, задникът е флотски лорд. А аз какъв съм?
— Можеш да си сержант, ако искаш.
Рунтавите вежди на Греблото се смръщиха разочаровано.
— Командвам повече хора от всеки сержант, който съм виждал. При последното преброяване бяха над двеста копелдаци.
— Тогава капитан. Капитан Греблото от Свободната рота на кралицата. Как ти звучи?
— Като нещо, което може да ми докара пенсия.
Френтис се засмя.
— Дано ти докара.
Греблото се усмихна, макар че в гласа му имаше мрачна нотка, когато каза:
— Съжалявам за побоите, братко. Макар досега да не съм го казвал. Бях пиян през цялото време, разбираш ли? Не мисля, че съм имал трезвен ден, докато не падна Варинсхолд.
— Това е било отдавна, капитане. Погрижи се за ротата си, ако обичаш.
Френтис потърси сестра Мериал и я намери на кърмата в компанията на една лула. Сладкият дим излизаше през тясна амбразура в корпуса.
— Винаги можеш да разчиташ на мелденейците за първокласен алпирански петолистник — каза тя и му предложи лулата. — Повече от година не съм пушила нещо толкова добро.
Той отказа с вдигане на ръка.
— Някакви вести от съпруга ти?
— Да. — Тя дръпна дълбоко, премигна с насълзени очи и погледът ѝ се разфокусира. — Мисля, че може да съм била малко прекалено щедра със себе си, братко.
— Някакви вести? — повтори той, когато сестра Мериал се потупа по гърдите и се закашля леко.