За секунда не се случи нищо, но после в центъра на камъка се появи червен кръг. Беше малък, ала сияеше с огнена енергия, пулсираше ритмично като сърце. Сияещата ръка на стареца посегна към него, готова да го сграбчи… Изведнъж кръгът лумна, пулсирането му се ускори до бързо туптене и старецът залитна назад, когато нещо изригна от камъка, бликна нагоре и навън като многоцветен фонтан, издигайки се високо в небето, и кръг от чиста енергия плъзна от камъка на нивото на земята, като се разширяваше и се носеше към хоризонта като стена от пламък. През повечето светлинки минаваше без видим ефект, но тук-там някоя лумваше по-ярко, щом стената я докоснеше. „Силата — спомни си Вейлин. — Запечатана в кръвната линия…“
Спектралният фонтан се стопи бавно, огненият кръг в камъка се смали до точица, а после изчезна. Старецът лежеше на земята до камъка и потръпваше в явна агония. Светлината му сега пулсираше по-ярко отпреди. Агонията му заглъхна бавно и той посегна към ръката на Съюзника, който клекна до него. Съюзника обаче не понечи да я хване; взираше се надолу към проснатия старец, а светлината му сега беше повече червена, отколкото бяла.
После изведнъж отстъпи, вдигна над главата си нещо тъмно и го стовари с всичка сила. Светлината на стареца пламна ярко и сякаш се разчупи, помръквайки до две слаби сияния: едното голямо, другото малко. „Главата — осъзна Вейлин. — Той му отсече главата.“
Съюзника се наведе, взе главата, вдигна я и допря отсечената шия до устните си, при което светлината му моментално доби постоянен червен цвят, тъмноалено сияние, което пулсираше със същия ритъм като огнения кръг в камъка.
Съюзника захвърли главата и се обърна към тълпата зрители. Всички те се бяха отдръпнали от него, явно уплашени, мнозина се обърнаха да побегнат. После като един се заковаха на място, замръзнали неподвижно. Съюзника дълго се взира внимателно в тълпата, а после тръгна между хората. Поспря до един атлетичен мъж с жълтеникаво сияние и го докосна по главата. Гърбът на избрания моментално се изви в дъга и той нададе безмълвен писък, а светлината му доби същия червен оттенък като тази на Съюзника.
Съюзника продължи нататък и докосна бързо един след друг още десетина мъже, после излезе от тълпата, спря и загледа как почервенелите фигури почнаха да избиват белите си другари. Или ги удушаваха, или ги пребиваха с камъни и клони, защото тези хора явно не притежаваха оръжия. През цялото време Съюзника стоеше и гледаше касапницата, килнал леко глава в безстрастно наблюдение. Когато всичко свърши и всяко бяло сияние бе потушено, Съюзника тръгна на север и червените мъже го последваха.
Дарена стисна по-здраво ръката на Вейлин и двамата полетяха по-нависоко. Времето под тях се ускори, купът червени светлинки на Съюзника плъзна на север и се разпростря, от него се отделиха по-малки групички, които се разнесоха като спори нашир и надлъж из Обединеното кралство, и навсякъде, където отидеха, белите светлинки гаснеха.
— Дарът на Съюзника — каза Вейлин.
— Не — отвърна Дарена, — никога не е било дар. Болест, чума. Като Червената ръка.
— Това е само сън. Как мога да знам?
— Ние знаем. — Тя се отдели от него, разпери ръце и още хора изникнаха от околната чернота и образуваха кръг около тях. Бяха предимно непознати, но той позна неколцина. Сестрата от Седмия орден, която бе заговорничила с Алуциус във Варинсхолд. Маркен също беше тук, усмихваше се мрачно зад брадата си, и аспект Грейлин, все така дебел, дори и тук… И още един.
Кейнис носеше одеждите на брат от Шестия орден, макар че беше умрял като аспект на Седмия.
— Братко — каза Вейлин и посегна към него, но Кейнис само се усмихна и му кимна сърдечно.
— Ние, които останахме, когато ти го притегли от Отвъдното — каза Дарена. — Не само неговата воля ни задържа тук. Ние изразходвахме останалата ни сила, за да сътворим това видение. Това бе единственото, което още можехме да дадем.
Той видя как кръгът от души избледнява, разсейва се в мрака. Кейнис си отиде последен, вдигнал ръка в неохотно сбогуване, преди тъмнината да го погълне.
— Значи вече наистина ви няма? — попита той Дарена. — Душите ви са изчезнали навеки?
— Душата е спомен — каза му тя и се притисна пак към него. — Сега ти си моето Отвъдно, Вейлин. Ти и всички, които съм обичала, дори онези, срещу които съм се сражавала. За да продължа да съществувам, трябва да съществуваш ти.
Тя отстъпи и хвана лицето му в ръце.
— Помни, чума като Червената ръка. Никой, който е преболедувал Червената ръка и е оцелял, не я е пипнал отново. А сега вече наистина трябва да се събудиш.
Събуди се от високи гласове. Лонакски гласове, гневни и ужасно гръмки. Изстена, претърколи се и се изправи. Пръстите му инстинктивно опипаха растящата цицина на тила му. Гласовете млъкнаха и той вдигна очи и видя Кирал и Алтурк, които отстъпиха един от друг. Талесата му хвърли укорителен поглед, преди да отиде да застане пред отпуснатата фигура на Съюзника. Той изглеждаше в безсъзнание, главата му бе клюмнала и кръв се процеждаше от една резка на челото му.