— Ние живеем в свободно кралство — каза тя на Кейнис. — Това също не може да се промени. Можеш да говориш с Надарените от Пределите и да им предложиш място в ордена си. Но откажат ли, ще изоставиш въпроса и да не съм те чула да го повдигаш пак по време на моето царуване, което очаквам да е доста дълго. Освен ако тази твоя сестра… — тя направи справка със списъка, само привидно, тъй като беше запаметила съдържанието му от пръв поглед — … Верлия, не вижда различно бъдеще, разбира се.
— Виденията на сестра ми са… редки — отвърна той. — И изискват значително тълкуване. Що се отнася до ваше величество, засега тя вижда малко.
— И какво е това „малко“, дето го вижда?
Той се изпъна и отново заприлича по-скоро на воин, отколкото на бъдещ аспект, с лице вкаменено от знанието за предстоящата битка.
— Огън — каза. — Вижда само огън.
На следващия ден Лирна пътува със сеордите; избра да върви пеш като тях. Лейди Дарена дойде с нея, за да ѝ служи като преводачка, малко излишна роля, тъй като малцина от горския народ изглеждаха склонни да говорят с тях — всъщност повечето усърдно избягваха да ги поглеждат. Тя виждаше, че това наскърбява Дарена, усмивката ѝ помръкваше, когато воините с ястребови лица се извръщаха или изсумтяваха кратки отговори на опитите ѝ да завърже разговор. Към Лирна обаче се отнасяха по-скоро с любопитно объркване, отколкото със страх.
— Целебно докосване много рядко в гората — каза ѝ Хера Дракил, единственият, който се задържа до Дарена повече от няколко крачки, и въпреки това тя усещаше напрегната неохота у бойния вожд, сякаш всяка негова крачка беше изпитание за смелост. — Не известно такова нещо от много поколения.
— Вашият народ има ли книги? — попита Лирна. Мислите ѝ се бяха отплеснали към огромната библиотека на малесата под Планината. — Летописи за времето преди марелим сил?
— Книги? — намръщи се бойният вожд.
— Виросра сан елосра дурал — каза му Дарена. Сеордският на Лирна беше значително по-слаб от лонакския ѝ, но знаеше достатъчно, за да направи груб превод. „Думите, които пленяват духа.“
— Не — отвърна сеордът на Лирна. — За сеорди няма книги. Нито сега, нито в прежните времена. Всичко се говори и се помни. Само изреченото слово е вярно.
Лирна видя как Дарена се поколеба и каза нещо на сеордски, прекалено бързо, за да може тя да си го преведе, и изобилстващо от непознати за нея думи. Какъвто и да бе смисълът им, думите стигаха, за да помрачат лицето на Хера Дракил, и той се извърна и се отдалечи през разхвърляните редици на хората си.
— Обиди ли се? — попита Лирна.
Лицето на лейди Дарена бе посърнало, докато гледаше как бойният вожд се отдалечава.
— Само изреченото слово е вярно — каза тя. — Казах му истината. Не му хареса.
По пътя на изток армията растеше, скрити групи бегълци и избягали роби изникваха от гори и пещери, за да се присъединят към тях или да молят за храна. Лирна се погрижи всички да получат продоволствие, дори онези, които не желаеха да се влеят в редиците им, макар такива да бяха малко. Сред новопостъпилите имаше множество войници, изостанали от марша на Кралската гвардия и горящи от желание да се върнат в полковете си, повечето от които вече не съществуваха. По нейна молба брат Кейнис беше освободил поста лорд-маршал на Кралската гвардия, макар решението му да предизвика известен смут в редиците. Въпреки че бе опетнен от Мрачното, мнозина все още виждаха в него своя спасител, безстрашния командир, който ги беше повел към избавлението след катастрофално поражение. Други не го приеха толкова благосклонно — главно мъжете, служили под командването на лейди Рева в Кумбраел, и бегълците, намерени по пътя, — което доведе до немалко гръмогласни спорове и даже няколко юмручни боя. Официална делегация от сержанти беше отишла при Вейлин с искане Кейнис да бъде възстановен и Военачалникът се видя принуден да потуши гнева им, издигайки на мястото на брат си един от тях — набит сержант ветеран с лице като щавена кожа.
— Сержант Травик, ваше величество — представи се той и коленичи пред нея, когато тя отиде да прекара поредния ден от похода с тях. — По-рано от Шестнайсети пехотен полк.
— Аха, Черните мечки, ако си спомням правилно — отвърна Лирна и даде знак на Бентен да ѝ донесе предмета, взет от пътуващата оръжейница на брат Холун.
Травик премигна изненадано.
— Да, ваше величество. Паметта ви ви прави чест.
— Благодаря. Със съжаление обаче трябва да отбележа, че твоя етикет никакъв го няма.