Не забеляза и най-малка неохота у Адал, преди той да врътне коня си и да се отдалечи, но имаше несигурност, даже лека загриженост. Зачуди се дали враждебността на гвардееца е намаляла след Алтор, дали сега не изпитва нещо като уважение към своя граничен лорд. Но докато по-рано такива неща бяха лесни за усещане, сега имаше само постоянна несигурност. „Това ли представлява да живееш без дарба?“
Спомни си кратките години, когато песента му бе замлъкнала, когато отказът му да се вслуша в нея го бе оставил лишен от напътствия. Трудно беше да се носи така без рул по морето на хаоса и войната. Сега обаче беше много по-зле, заради ледения, дълбок до костите студ, просмукал се в него във владенията на Съюзника, който не го напускаше в този свят на безброй пътища, всичките наглед толкова тъмни. И думите, разбира се, думите, които го преследваха от Отвъдното.
„Двамата с теб ще напишем края.“
Норта приближи коня си до него, а Снежинка изтича напред, както винаги оживена от перспективата за кръв.
— Мястото ти е при твоя полк — каза му Вейлин.
— Даверн ги държи здраво в ръцете си — отвърна брат му. — Честно казано, ще съм ти благодарен, ако помолиш кралицата да издигне него вместо мен. Безграничната омраза и жажда за кръв не се търпят дълго.
— Те имат нужда от твърдо водачество и възпираща ръка.
Норта повдигна вежда.
— Кралицата споделя ли това мнение, братко? Силно бих се изненадал, ако е така.
Вейлин не отговори. Помнеше колко се бе зарадвал да я види онзи ден в Алтор, докато лодката я носеше през реката, и разцъфтялото облекчение, когато тя стъпи на брега. Отсъствието на песента му причиняваше физическа болка и тя сякаш бе противоотровата, точка на увереност, обгорена, но прекрасна. „Как съм могъл изобщо да си помисля, че е загинала?“, бе минало през ума му, докато коленичеше пред нея.
Но докато дните отминаваха и явната обич на армията към кралицата растеше от миля на миля, той започна да чувства още по-остро липсата на песента. „Тя повдига толкова много въпроси. А сякаш сама не задава никакви.“ Виждаше големи разлики с момичето, което бе срещнал в онзи коридор на двореца преди толкова години, необузданата амбиция бе изкована в нещо ново и по-обезпокоително. „Тя жадуваше за власт, а за какво жадува сега?“
— Моят народ се срещна с брат ни — каза Норта. Винаги наричаше така Надарените от Нериново, сякаш бяха нация сами по себе си. — По искане на кралицата. Отказаха му, както се и очакваше. — Направи пауза. — Ти говори ли с него? След малкото му откровение?
Вейлин поклати глава. Жадуваше да избегне тази тема. Въпросите, които повдигаше тя, бяха още по-тревожни от онези, свързани с кралицата.
— Седми орден или не — продължи Норта, — Вяра или не, той все още е наш брат.
„Той винаги е знаел повече — помисли си Вейлин. — Повече, отколкото казва. Знание, което можеше да ни бъде полезно, да спаси мнозина, може би дори Френтис… или Микел.“
— Ще говоря с него — обеща той на Норта. „Имаме да обсъдим много неща.“
— Днес няма да правиш нищо… глупаво, нали? — попита Норта.
— Глупаво ли, братко?
— Да, братко. — Лицето на Норта бе сурово. — Като например да се втурнеш сам срещу цяла армия. Могат да пишат колкото си искат песни за това, но пак си беше скапана глупост. Имаме дом, в който трябва да се върнем, ако си спомняш. Орденът е зад нас. Сега имаме нещо, за което да живеем, някой, за когото да живеем.
В гласа му се усещаше допълнителна тежест и Вейлин добре разбираше за какво говори. Дарена беше с него през по-голямата част от пътуването, освен днес, защото той настоятелно я бе помолил да си почине след усилията, хвърлени за намиране на тяхната плячка. Странно, но въпреки всичкото време, което прекарваха заедно, те не разговаряха много, думите им се струваха излишни. Той знаеше, че тя усеща липсата на песента му, и се страхуваше, че това ще издигне преграда между тях, но сега тя се държеше по-спокойно в негово присъствие и не бе трудно да отгатне причината. „Две души, срещнали се в Отвъдното — такава връзка не се разкъсва лесно.“
Въпреки цялото безпокойство, което му носеше това осъзнаване, Вейлин бе благодарен за компанията ѝ, защото като че ли само в нейно присъствие студът отслабваше. Сега го бе стегнал отново, внезапна болка дълбоко в него, която често се обаждаше при по-продължителна езда или друго сериозно натоварване.