Наблизо прозвуча гласът на лорд Орвен и Вейлин го видя да прегрупира хората си за атака срещу плътен възел свободни мечове, които се биеха с цялото отчаяние на обречени. Отекна силно цвилене и той видя своя останал без ездач кон да се врязва във воларианците — размахваше копита и тъпчеше наред, оголил зъби. Плътната групичка воларианци скоро се разпадна и хората на Орвен ги щурмуваха, а нилсаелците пришпориха конете си да се включат в касапницата.
— Никакви глупости, а? — попита Норта и го изгледа укорително.
Вейлин сведе очи към празната си ръка, сви пръсти и усети студът да се надига отново. Нещо го побутна по рамото, той се обърна и видя коня си: пръхтеше и тръскаше глава и имаше прясна драскотина на носа.
— Драскун — каза Вейлин и го погали по муцуната. — Името ти е Драскун.
— Стой мирно — смъмри го Дарена, когато той трепна от щипането на мехлема, с който тя мажеше гърба му. Падането от седлото му бе оставило впечатляваща синина от хълбока до рамото, да не говорим за непрестанно повтарящите се думи, които го тормозеха по обратния път до Уорнсклейв. „Изпуснах си меча.“
— Легендата за теб не се ли е разраснала достатъчно вече? — продължи Дарена, докато втриваше мехлема в кожата му с кръгообразни движения. — Налага ли се да нападаш всяка армия, която ти се изпречи пред очите? А сега явно и с обладан от Мрачното кон.
— Едва ли — изстена той и въздъхна облекчено, когато тя стана и отиде до малкото сандъче с различни гърненца и кутийки, които съдържаха лекарствата ѝ. — Подозирам, че новият ми кон обича да се бие.
Беше се настанил в сутерена на единствената оцеляла сграда в Уорнсклейв, подобната на крепост къща на началник-пристанището, разположена в подножието на дигата. Тя беше построена изцяло от гранит и прекалено масивна, за да я съборят лесно. Кралицата и нейната свита заемаха горните етажи, а армията лагеруваше сред руините. Броят ѝ бе нараснал отново, тъй като още хора пристигаха от околността.
— Също като господаря си — промърмори Дарена, което го накара да трепне пак. Това беше първата сурова дума помежду им след Алтор и разбуди страховете му, че връзката им може все пак да не е толкова ненакърнима. Битката се бе оказала кратка, нещо не особено изненадващо, като се имаше предвид съотношението на силите. Воларианците побягнаха след не повече от четвърт час сражение — времето, необходимо на Вейлин и хората му, за да посекат варитаите. Оцелелите свободни мечове хукнаха във всички посоки и скоро бяха изловени от еорилите, докато нилсаелците довършваха ранените и се отдаваха на извечното войнишко удоволствие да плячкосват мъртвите. За своя изненада, Вейлин откри, че го приветстват с дълбоко уважение, докато обикаляше по бойното поле. Войниците му се кланяха и вдигаха копията си за почест. „Доброволно ли са избрали да не забелязват? — зачуди се той. — Може би предпочитат да вярват в един мъж с безразсъдна смелост и воден от Мрачното кон, отколкото в отслабен глупак, който не може да се задържи в седлото и изпуска меча си.“
— Днес се озовах на косъм от смъртта — каза ѝ той с безизразен замислен тон. Тя не се обърна, но гърбът ѝ се напрегна. — Знаеш, че загубих песента си — продължи Вейлин. — Когато ти ме върна. Без нея… Изпуснах си меча, Дарена.
Тя се обърна с ядно намръщена физиономия.
— Самосъжаление ли долавям, милорд?
— Не — поклати глава той. — Само искрени слова…
— Е, аз също имам някои искрени слова за теб. — Тя се приближи до него, клекна и хвана ръцете му. Малките ѝ тънички пръсти се опитаха да стиснат неговите. — Веднъж видях едно момче да се бие дивашки, за да спечели знамето в някаква ужасна игра. Тогава това ми се стори жестоко, всъщност и досега ми се струва. Но момчето, което видях в онзи ден, не чуваше нито нота от своята песен, иначе бих го почувствала. Ти винаги си бил нещо повече от своята дарба. — Стисна ръцете му още по-здраво. — Дарбата не е мускул, нито кост, нито умение, усвоено от детска възраст, умение, което не вярвам да се е притъпило само за няколко седмици.
Дарена вдигна очи. Гневът в тях се беше стопил. После стана и пусна ръцете му, за да хване главата му и да го придърпа към себе си.
— Ние и двамата имаме още много за вършене, Вейлин. И вярвам, че за целите на нашата кралица ще е по-добре, ако ти си до нея. — Дръпна се назад, усмихна му се отвисоко и прокара гладката си топла ръка от челото до брадичката му, преди да го целуне по устните. — Е, намери ли ключ за тази врата?
По-късно тя лежеше, отпуснала глава на гърдите му, и малката ѝ съвършена фигура бе притисната към него, прогонвайки всякакви остатъци от студ. Това беше започнало в Алтор и първата нощ почти не пророниха и дума. Нямаше встъпления, само тиха и невъзмутима нужда, докато се свиваха заедно в мрака, притеглени един към друг от нещо, на което никой от двамата не искаше да се съпротивлява.