— Това е нашият начин да оцеляваме и да продължаваме да служим на Вярата. Поне досега. След смъртта на аспект Грейлин бремето на възраждането на ордена пада върху мен. Ще ми е по-леко да го нося, ако ти ми помагаш.
— Надарените от Пределите не искат да имат нищо общо с ордена ти. Кара и Маркен дори не са от Вярата, а се съмнявам, че Лоркан би могъл да събере воля да вярва в нещо.
— Почти като теб, братко. — Кейнис изрече думите тихо, но Вейлин ясно долови осъдителната нотка в тях.
— Аз не съм загубил вярата си — отвърна той. — Тя се сгърчи и умря пред лицето на истината.
— А тази велика истина ще спечели ли войната, братко? Огледай се и виж колко много хора са пострадали. Твоята истина ли ще ги изхранва в идните месеци и години?
— А твоята дарба ли? Аз още не съм научил каква сила притежаваш, а ако ще командвам тази армия, много ми се иска да знам.
Кейнис се взираше в него с напрегнати и немигащи очи. Ръката на Вейлин посегна към ловджийския нож на колана му, стисна здраво дръжката, беше готов да го изтегли и да го забие в окото на брат си… Издиша бавно, пусна ножа и откри, че ръката му трепери.
— Е, вече знаеш, братко — каза Кейнис, преди да се обърне и да се отдалечи.
7.
Алуциус
Аспект Дендриш оклюма, щом чу новината; отпусна туловището си на твърде тясното легло и сякаш се смали. Гушата му потрепери, докато шаваше месестите си устни, сбърчил чело в израз на отчаяние.
— Може… — Той млъкна и преглътна, взираше се нагоре към Алуциус с безнадеждно ококорени очи. — Може да има някаква грешка. Някакво недоразумение…
— Съмнявам се, аспект — каза Алуциус. — Изглежда, инструктор Грейлин наистина е намерил края си, макар и при доста странни обстоятелства. — Продължи да излага историята, разказана му от Дарнел, без да пропуска Мрачните сили, приписвани на загиналия инструктор от Шестия орден.
Отговорът на Дендриш беше бърз и прекалено отработен, за да е друго освен лъжа.
— Пълни глупости. Честно казано, ужасѐн съм, че един учен човек може да повярва на такива смахнати дрънканици.
— Прав сте, аспект. — Алуциус бръкна в торбата си, извади ново томче и го хвърли на леглото. Една от по-ценните му находки, „Пътешествието на «Бързото крило»“ от брат Килерн. Беше смятал да дразни аспекта с изпъстрен с коментари екземпляр от „Пълна и безпристрастна история на църквата на Световния отец“ на лорд Ал Аверн, но усещаше, че духът на пухкавия учен може да се нуждае от приповдигане. Дендриш обаче дори не погледна книгата: седеше и се взираше в нищото, докато Алуциус не излезе.
Аспект Елера беше по-предпазлива в реакцията си: спомена накратко за беглото си познанство с покойния инструктор, преди да изрази дълбоката си благодарност за прясното лекарство и новите книги. Тонът ѝ обаче стана забележимо по-напрегнат, когато го попита:
— Ами виното, Алуциус?
— Още не съм го потърсил, аспект.
Тя го погледна в очите и каза с изненадващо остър шепот:
— Тогава се погрижи да утолиш жаждата си скоро, драги господине.
След заминаването на Дарнел и голяма част от ренфаелските рицари да търсят неуловимия Червен брат Варинсхолд беше даже още по-тих от обичайното. Воларианският гарнизон се състоеше предимно от варитаи, които по принцип не бяха особено разговорливи, а по-малкият контингент свободни мечове се бяха затворили в богаташките домове в северния квартал, превърнати сега в казарми. По повечето улици не патрулираше никой, тъй като почти не бе останала жива душа, за да е нужно поддържане на реда. Повечето роби бяха откарани с кораби през океана още преди седмици, а оставащите бяха прекалено заети да осъществяват визията на Дарнел за великия му дворец. Един от тях осигуряваше най-ценния труд, всъщност толкова ценен, че Дарнел бе заплашил да отсече ръката на всеки надзирател, който го докосне дори най-нежно с камшика.
Посещенията при майстор Бенрил не бяха сред любимите задължения на Алуциус. Той изпълняваше тази задача толкова рядко, колкото му позволяваше съвестта, обикновено когато умът му се изпълваше с образи на Алорнис. Завари стария инструктор да се труди усърдно върху западната стена, която след падането на града представляваше назъбена и обгорена грозотия, бележеща връхната точка в разрушението на двореца, а сега бе покрита от край до край с нов мрамор. Бенрил бе с един едър оплешивяващ стар роб — екзекуцията му бе спестена заради каменоделските му умения и вещите му познания откъде да намери още камък. Робът рядко обелваше повече от няколко думи, тъй като надзирателите не бяха получили забрана да използват бичовете си върху гърба му, но когато говореше, си личеше образованият глас на благородник. Алуциус още не бе узнал името му, а и честно казано, избягваше да пита. На робите никога не можеше да се разчита да живеят достатъчно дълго, за да си струва да се сближаваш с тях.