Той намери баща си на портата за Северния път, потънал в разговор с воларианския дивизионен командир, докато батальон от свободни мечове се трудеше да изкопае дълбок ров зад стената.
— Масло за лампи ли? — питаше воларианецът, когато Алуциус се приближи и спря на почтително разстояние, но все пак достатъчно близо, за да ги чува.
— Колкото можете да съберете — отвърна Лакрил Ал Хестиан. — Достатъчно да напълни този ров.
Воларианецът погледна проснатата пред тях карта, плъзна очи по линиите, изобразяващи стените и земята зад тях. Алуциус си позволи слаба надежда, че мъжът може да е достатъчно високомерен да отхвърли съвета на баща му, но за съжаление той за пореден път доказа, че не е глупак.
— Много добре — каза той. — Избрахте ли къде да разположим машините?
Бащата на Алуциус посочи няколко точки на картата. Воларианецът кимаше одобрително.
— Но разбира се — каза Лакрил, — ще имам нужда от машини, които да разположа.
— Ще бъдат тук до трийсет дни — увери го дивизионният командир. — Заедно с хиляда варитаи и триста куритаи. Съветът не ни е изоставил.
И да намери някаква утеха в думите на мъжа, Лакрил Ал Хестиан не го показа.
— Една армия може да измине много път за трийсет дни — рече той. — Особено пък армия, подхранвана от любовта си към възкръснала кралица.
Алуциус потисна ахването си, за да не предизвика гнева на воларианеца. Сърцето му блъскаше по-силно, отколкото в мрака под разрушения хан. „Тя е жива?“
Мирвек се изправи и впери твърд поглед в баща му.
— Лъжа, разправяна от страхливци, които се опитват да извинят провала си — заяви той. — И точно това ще кажеш на своя крал, когато се върне. Който и да предвожда онази паплач, не е вашата кралица.
Баща му отвърна само със съвсем леко кимване. Алуциус още не го бе видял да се кланя на някой воларианец. Дивизионният командир му хвърли един последен остър поглед, обърна се и се отдалечи, адютантите му подтичваха, за да не изостават. Алуциус се приближи към баща си с все още разтуптяно сърце.
— Кралицата? — попита той.
— Така се говори. — Ал Хестиан не вдигна поглед от картата. — Върната към живота, а явно и към красотата си, с помощта на Мрачното. Ако наистина е тя. Не бих изключил Ал Сорна да е намерил отнякъде нейна двойница и да я използва като марионетка.
„И Вейлин ли? А ако дойде той, ще дойде и Алорнис.“
— Ами Токрев? Алтор?
— Съответно убит и спасен. Тази сутрин пристигна пратеник от Уорнсклейв. Изглежда, армията на Токрев е била изклана до последния човек и голяма войска марширува на север по повеля на благословена от Мрачното кралица. Синко, струва ми се, че скоро ще получиш завършек на поемата си.
Алуциус си пое дъх и се извърна от картата да погледне към свободните мечове, трудещи се в изкопа.
— Защитните ровове не се ли копаят обикновено извън стените?
— Така е — отвърна баща му. — И ако времето позволи, ще изкопая един и там, просто за вид. Истинската защита е тук. — Той почука по картата с шипа, стърчащ от десния му ръкав, и Алуциус видя сложна мрежа от черни линии, нашарила лабиринта на улиците — улици, които вече не съществуваха. — Поредица от препятствия, теснини, огнени капани и така нататък. Ал Сорна е достатъчно хитър, но не може да прави чудеса. Този град ще бъде гробът на неговата армия.
— Милорд — заговори тихо Алуциус и пристъпи по-близо до баща си. — Моля ви…
— Вече говорихме по този въпрос. — Тонът на баща му беше категоричен, неумолим. — Загубих един син, няма да загубя и втори.
Алуциус си спомни нощта, когато градът падна. Писъците и пламъците го бяха събудили от пиянския му сън. Бе слязъл със залитане по стълбите и бе видял баща си в главната зала, заобиколен от куритаи и сечащ бясно с меча си, докато те кръжаха около него. Един вече бе мъртъв, но те не се опитваха да го убият. Алуциус още стоеше вцепенен от шок, когато една яка ръка го стисна за врата и опряха къс меч в слепоочието му. Някакъв офицер от свободните мечове извика на баща му и го посочи. Алуциус никога нямаше да забрави изражението му, докато отпускаше меча си и се отказваше от битката — не срам, нито отчаяние, само искрен и дълбок страх за обичан син.
— Трийсет дни — каза тихо Алуциус. — Средзимната нощ е след трийсет дни, нали?
— Да — отвърна Ал Хестиан след миг размисъл. — Да, след трийсет. — Погледна го загрижено. — Имаш ли нужда от нещо, Алуциус?
— Малко повече храна — каза той. — Аспект Дендриш заплашва да се обеси, ако не го храним по-добре. Макар да се съмнявам, че чаршафите биха издържали тежестта му.
— Ще се погрижа за това.