— Благодаря, милорд.
Алуциус се обърна да си тръгне. Сега, когато бремето на нерешителността бе паднало от раменете му, сърцето му биеше по-спокойно.
При портите се надигна някаква суматоха и варитайските стражи се разделиха да пропуснат самотен ездач. Алуциус прецени, че е един от ловците на Дарнел — в действителност шайка бандити и главорези, събрани от изметта на Ренфаел, за да издирят Червения брат. Мъжът клюмаше в седлото, докато се приближаваше към бащата на Алуциус, хълбоците и устата на коня му бяха покрити с пяна. Едва не се строполи, докато слизаше. Поклони се и заговори прекалено тихо, за да може Алуциус да го чуе, макар че ако се съдеше по това как се изпъна баща му, вестите явно бяха важни. Ал Хестиан се отдалечи, като раздаваше заповеди, следван от двамата си куритайски стражи, и преди да изчезне от погледа му, Алуциус долови думата „кавалерия“.
— Първо възкръснала кралица, сега пък нужда от кавалерия — рече замислено той на Двайсет и седем. — Струва ми се, че е време да се сбогувам със стар приятел.
Синьо перо го клъвна болезнено по палеца, докато я вадеше от клетката, с висящо на крачето ѝ съобщение. „Такова тегло на такова крехко създание“, помисли Алуциус, докато гледаше тънката телена щипка.
— Искаш ли да ѝ кажеш довиждане? — попита той Двайсет и седем, който както винаги остана мълчалив.
— О, не му обръщай внимание — каза Алуциус на Синьо перо. — На мен със сигурност ще ми липсваш. — Вдигна я и отвори длани. Тя постоя така за момент, сякаш несигурна, после подскочи, запляска с криле и литна.
„Средзимната нощ — помисли Алуциус, докато птицата се губеше от погледа му. — Когато казват, че се прощавали всички обиди, защото кой иска да таи злоба през несгодите на зимата?“
8.
Френтис
Остър есенен вятър духаше над останките на Урлишката гора и вдигаше вихри от пепел, която лютеше в очите и задавяше гърлата. Пепелта се простираше и от двете им страни, мръсносив покров, загърнал земята, нарушаван само тук-таме от стърчащите черни останки на някога могъщо дърво.
— Мислех, че нещо би могло да оцелее — каза Ермунд и се изхрачи, преди да върже шал около лицето си.
— Дарнел със сигурност е действал щателно — рече Бандерс. — Няма да е приятно да пътуваме през това.
— Бихме могли да заобиколим — предложи Арендил. — Да се насочим към брега.
— Крайбрежният път е прекалено тесен — отбеляза Солис. — Има твърде много места за засада и Ал Хестиан сигурно ги знае всичките.
— А ако продължим оттук — отвърна Бандерс, — прашната диря, която вдигаме, ще му даде предостатъчен сигнал за приближаването ни. Да не говорим, че дробовете ни ще се напълнят с тази гадост.
— Теренът на запад е по-открит — призна Солис. — Но ще удължи похода ни с цяла седмица.
Френтис потисна едно стенание при мисълта за още дни, прекарани в ужас от изпълнените със сънища нощи. Варинсхолд се беше превърнал в средоточие на неговия копнеж за край, растяща надежда, че какъвто и да е резултатът от нападението им, поне със сигурност ще се избави от нея.
— Нищо не може да се направи, братко. — Бандерс извъртя коня си и кимна на Ермунд. — Разгласи заповедта: обръщаме на запад, докато излезем от пепелището.
— Пак беше там — каза Иллиан на закуска и се усмихна благодарно на Трийсет и четири, докато той ѝ подаваше купичка подсладена с мед овесена каша.
— Кой? — попита Арендил.
— Вълкът. Виждам го всеки ден от седмица.
— Замеряй го с камъни — предложи Давока. — Вълците бягат от камъните.
— Не и този. Толкова е голям, че се съмнявам дали изобщо би ги усетил. Както и да е, той не е страшен. Не ме гони, нито ръмжи, нито нищо. Само седи и гледа.
Френтис видя смущение върху лицето на Давока, докато тя наблюдаваше как момичето си яде кашата.
— Ще дойда с теб днес — каза тя. — Да видим дали ще гледа мен.
Иллиан се намръщи и изрече с мъка, но прецизно една лонакска фраза, която той знаеше, че се превежда като: „Глезеното пале никога не излиза на лов.“
Давока се засмя тихичко и се върна към яденето си, макар Френтис да виждаше, че все още е неспокойна.
— Аз също ще дойда — каза той; жадуваше за нещо, което да го разсее от упоритото петно, оставено в съзнанието му от снощния сън. Беше по-странен от обикновено, бъркотия от образи, предимно на насилие, често изпълнени с болка и скръб, но не винаги. Тя хленчи в леглото си и се взира във вратата на спалнята… Смее се, докато души жена под пустинно небе… Трепери от наслада, докато той я люби, сърцето ѝ прелива от чувства, които е смятала за отдавна мъртви…