Когато се събуди, облян в пот и мъчещ се да потисне пороя от усещания, осъзна, че не е видял будните ѝ часове, а сънищата ѝ. „Аз сънувам нейните сънища. Какво ли сънува тя за мен?“
До пладне яздиха на запад, без да открият нищо освен празни поля, само с някоя купчина изклани говеда или овце тук-там, главно по-стари животни — по-младите със сигурност бяха откарани във Варинсхолд. Още една миля езда ги отведе до празна ферма с паднал покрив и почернели от огън стени, без никакъв признак на живот в нея.
— Защо сеят такова унищожение? — попита Иллиан. — Да взимат роби е лошо, но поне разбираемо. Обаче да съборят всичко, докато го правят, в това няма никакъв смисъл.
— Те си мислят, че прочистват земята — каза ѝ Френтис. — Оставят я празна, за да могат собствените им хора да започнат отначало. Да изградят нова провинция на империята по нейно подобие.
Час по-късно Иллиан дръпна юздите на коня си, обърна се към Давока и посочи с усмивка към едно близко възвишение.
— Виж. Не е ли красив?
Френтис го видя веднага — сенчесто очертание на фона на небето, по-висок от всеки вълк, който бе виждал. Клечеше и ги гледаше с безстрастно внимание, докато се приближаваха. Давока вдигна копието на рамото си, за да е готова да го метне бързо.
Спряха на трийсетина разкрача от звяра, достатъчно близо, за да може Френтис да види очите му, мигащи, докато ги оглеждаше един по един, а вятърът рошеше козината му. Съзря простичката истина в думите на Иллиан: той наистина беше красив.
Вълкът стана и затича в тръс на север. След стотина крачки спря, обърна се и пак се втренчи в тях. Те се спогледаха.
— Досега не го е правил — каза Иллиан.
Давока промърмори нещо на собствения си език. Лицето ѝ бе помръкнало от лошо предчувствие, но Френтис забеляза, че е отпуснала копието. Обърна се пак към вълка и видя, че той го гледа. Смуши коня си напред и вълкът стана пак, за да продължи на север. След секунда Френтис чу как Иллиан и Давока го последваха.
След около половин миля вълкът се затича — дългите му крачки поглъщаха разстоянието с невероятна скорост. На няколко пъти Френтис го изгуби от поглед, докато галопираха подире му по ниски хълмове, обрасли с висока трева. Накрая спряха, когато звярът се закова пред един от по-високите хълмове, и до ноздрите на Френтис долетя позната миризма. Той повдигна въпросително вежда към Давока, която кимна и слезе от седлото. Френтис последва примера ѝ и двамата подадоха юздите на Иллиан. Тя се нацупи раздразнено, когато той посочи недвусмислено към земята, за да ѝ даде знак да не мърда оттам.
Изкачиха се по склона приведени, а като наближиха върха, запълзяха. Вълкът се бе снишил и ги чакаше на не повече от няколко стъпки оттам, като продължаваше да се взира във Френтис със същото безизразно внимание.
— Какъв глупак трябва да е този човек — прошепна Френтис, загледан в сцената пред тях. Лагерът беше разположен на открито, ограден отзад от плитък поток. По периметъра му обикаляха патрули, но не достатъчно надалеч. Мирисът на дим и конска пот беше силен, от лагерните огньове се издигаха десетки сиви колони дим, които забулваха само отчасти знамето, издигащо се в центъра на лагера: орел върху кариран червено-бял фон.
„Най-много петстотин души — замисли се Френтис. — А армията на Бандерс стои незабелязана между него и Варинсхолд.“
— Вземи Иллиан — каза той на Давока. — Кажете на Бандерс, че ще ги отведа до Лирканова шпора. Инструктор Солис знае пътя.
— Тя нека върви — каза Давока. — Не бива да правиш това сам.
Той поклати глава, ухили се и кимна към вълка.
— Май не съм сам. Препускайте бързо.
Изчака цял час след заминаването им, като наблюдаваше лагера и разузнавачите, които идваха и си отиваха — малки групи мъже с кучета, които идваха да докладват и после препускаха в нова посока. „Мислил е, че ще се отправим към Нилсаел — реши Френтис, като гледаше как повечето разузнавачи се отдалечават на север или на запад. — Не му е хрумнало, че ще се опитаме да стигнем до Ренфаел, собствената му земя, с тъй пламенно лоялни жители.“ Поклати глава, зачуден дали Дарнел наистина е толкова глупав, или е просто ненормалник.
Мина още близо час, преди група разузнавачи да потегли в тяхната посока, двама конници и сюрия кучета, които се насочиха право към хълма. Когато започнаха да се изкачват по склона, вълкът се надигна и ездачите моментално дръпнаха юздите, а кучетата се разтичаха, като скимтяха от страх, докато господарите им бълваха срещу тях ругатни и заплахи.
И тогава вълкът зави.
Френтис се сви от необятността на този звук, просна се на земята, стиснал здраво очи и запушил ушите си с длани, а воят се носеше над поля и хълмове и силата му го прорязваше като назъбен трион. Още от годините, когато бе обвързан, не се бе чувствал толкова безпомощен, толкова дребен.