Отвори очи, щом воят заглъхна, и видя, че вълкът се взира надолу към него. Зелените му очи срещнаха неговите и у Френтис се зароди осъзнаването, че този звяр го познава, знае всяка негова тайна, всяка скрита трошица вина. Вълкът се наведе и грапавият му език близна Френтис по челото, накара го да изскимти и остави у него нещо ново. Послание. Не беше глас, по-скоро увереност, ясна и чиста, която грееше в съзнанието му: „Трябва да си простиш.“
Френтис усети как от устните му се откъсва смях, а вълкът отстъпи, обърна се и затича. Френтис го гледаше как бяга — сребърна стрела през виещата се трева, която изчезна за секунда.
Цвиленето на паникьосан кон го накара да дойде на себе си. Той се обърна и видя, че двамата ездачи се взират смаяно в него, а кучетата им вече са далеч и тичат с уплашено квичене към лагера. Френтис избра този отляво, пусна един метателен нож в дланта си и го запрати в гърлото на мъжа. Той падна от коня с кървава пяна на устата, докато посягаше към шията си. Ококореният взор на другаря му се премести към Френтис, а после пак обратно, ръцете му трепнаха върху юздите. Мечът висеше недокоснат на кръста му.
— Имаш да докладваш — каза му Френтис. — Предай на лорд Дарнел поздрави от Червения брат.
Яхна коня си и го подкара към върха на хълма. Постоя там, гледаше как боецът препуска към лагера. Само след няколко мига там завря и закипя, рицарите намъкнаха броните си и се втурнаха към конете, палатките почнаха да падат, докато оръженосците събираха багажа, а от надигналия се прашен облак се появи един-единствен ездач, със синя броня, блестяща на късното следобедно слънце. Френтис вдигна ръка и му помаха дружески, достатъчно дълго, за да е сигурен, че Дарнел го е видял, а после се обърна и препусна на изток.
Поведе ги по криволичещ маршрут — печелеше време на Бандерс да размърда хората си. Галопира известно време на изток, спираше и гледаше няколко секунди потерята на Дарнел, после кривваше на юг. При всяка пауза Дарнел скъсяваше разстоянието, но конят му, както и тези на неговите рицари, трябваше да носят тежката броня на ездачите си и не можеха да спретнат ефективна гонитба. Френтис им махаше при всяко спиране, а последния път се задържа достатъчно дълго, за да е сигурен, че Дарнел е видял насмешливия му поклон.
След около два часа преследване стигна до Лирканова шпора, тясна ивица тревиста земя с формата на палец, стърчаща навътре в широките води на Саламурената река. Тук реката беше плитка и можеше да се прекоси. На север имаше открита равнина, а на около триста крачки на юг се издигаше висок каменист хълм, който скриваше от поглед източния бряг. Френтис дръпна юздите на коня и се огледа, но не видя и помен от съюзници.
Извъртя коня и го погали, за да го успокои, докато чакаше. Посланието на вълка все още ехтеше в гърдите му, новороденият му дух го даряваше с усмивка, която отказа да напусне устните му даже когато петстотинте рицари на Дарнел се понесоха с грохот към издаденото парче земя.
„Хайде, милорд — помисли Френтис. — Още мъничко по-близо.“
Приповдигнатият му дух спадна леко, щом видя как Дарнел вдигна ръка и целият му отряд спря на двеста крачки от нужното място. Френтис посегна през рамо и изтегли меча си. Вдигна го високо, преди да го насочи право към Дарнел в ясно и недвусмислено предизвикателство. „Бъди верен на себе си, милорд — умоляваше го Френтис. — Бъди глупак.“
Конят на Дарнел се изправи на задните си крака, когато неговият ездач изтегли собствения си меч. Един човек от свитата му излезе напред, вероятно с желанието да го предупреди, но Дарнел махна яростно с ръка и пришпори коня си в галоп. Френтис се приготви за атака, после спря, понеже нов звук достигна до ушите му: рогове, тръбящи пронизително на изток. Нотката им бе прекалено висока за ренфаелски рицари, а Шестият орден не използваше рогове. Той спря, хвърли поглед през рамо и усмивката му помръкна съвсем при вида на поне два батальона воларианска кавалерия, препускаща към източния бряг на Саламурената река.
„Ал Хестиан!“ Нова суматоха привлече вниманието му на юг — шумът от множество коне, газещи през плитка вода. Бандерс изведе рицарите си иззад каменистия хълм и се насочи право към отряда на Дарнел. Френтис забеляза смътните фигури на братята си на върха на хълма, с изпънати лъкове. Премести поглед към Дарнел и видя, че васалният лорд е спрял, а хората му се тълпят объркано зад него. Френтис се озърна за последно към връхлитащата воларианска кавалерия, която вече пресичаше реката, но не можеше да галопира заради дълбочината на водата.