— Да се надяваме, че лудостта му ще го направи глух за съветите на Ал Хестиан — рече Бандерс. — Сега ще е почти невъзможно да превземем с изненада Варинсхолд, а на него му стига да чака зад стените, докато съюзниците му си свършат работата в Кумбраел.
— Аз все пак бих искал да опитам през канализацията, милорд — каза Френтис. — Сам, ако се налага.
Това привлече някои странни погледи от събралите се капитани, а този на Солис беше особено втренчен. Френтис знаеше, че новата лекота, обзела душата му, личи върху лицето му, но дарът на вълка бе нещо ценно и той не виждаше причина да го крие. „Трябва да си простиш.“
— Аз… ще го имам предвид, братко — увери го Бандерс със скована усмивка, която Френтис познаваше добре. „Така се усмихваш на някой, когото смяташ за луд.“
— Намираме се само на няколко мили от нилсаелската граница — каза лорд Фурел. — Може би ще е най-добре да спрем тук за почивка и да изчакаме вести от моите пратеници. Възможно е в същия този момент към нас да идват подкрепления. В най-лошия случай от Пределите все пак ще дойдат някакви новини.
Бандерс изгледа въпросително Солис.
— Ще пратя братята си във всички посоки — каза брат-командирът. — Ако на петдесет мили околовръст може да се намери някаква информация, ще я имаме до два дни.
Бандерс кимна.
— Много добре. Ще лагеруваме тук. Брат Френтис, ти си подчинен на своя брат, не на мен, но мисля, с него сме на едно мнение, че посещението ти във Варинсхолд трябва да почака.
Френтис сви рамене и се поклони с любезна усмивка.
— Както пожелае милорд.
Усмивката му се задържа, докато се връщаше в палатката си. Безпокойството, което бе изпитвал при самия вид на постелята, вече го нямаше. „Сън без сънища — помисли си той, смъкна ботушите и се отпусна на одеялото. — Чудя се какво ли ще е.“
Тя ги гледа как се бият с хладна отнесеност и преценява уменията и бързината им, докато танцуват в ямата долу. Звън на стомана отеква в стените около нея и в грубия каменен покрив горе, защото тези ями са нови, изкопани дълбоко под улиците на Волар, рождено място на отдавна заченати деца.
„Харесват ли ти, любими?“, пита го тя. Знае, че той ги вижда. Жадува да привлече интереса му, да чуе дори една-едничка дума през бездната, която ги дели. „Научихме толкова много от теб.“
Мъжете в ямата долу се бият без задръжки и умират без писъци. Ала лицата им не са куритайски, не приличат на безлични автомати. Тези мъже се въсят от болка и ръмжат от ярост, показват мрачно задоволство, при кървава победа. В ямата има поне сто, движат се с умението на хора, обучени да се бият.
„Скъсиш ли много веригата на кучето — мисли си тя, — ще се задуши. А колкото и да го биеш, винаги ще си остане куче. Но тези, любими… — Тя се усмихва надолу към мъжете в ямата. — Тези са лъвове.“
Извръща се и тръгва по каменната пътека към една тясна врата. Звуците на битката я следват, докато върви; тунелът е дълъг и тъмен, но тя е минавала оттук и друг път и няма нужда от факли. Залата, до която стига, е широка и висока, със стъпаловидно разположени редици от килии с железни решетки. Тя спира и оставя песента си да обикаля, усеща притъпения страх, извиращ от всяка килия. Надзирателите, които ги обслужват, прилагат наркотиците щедро, но страхът все още си е тук. Песента ѝ се спира на една килия на средния етаж вляво. Нотката е остра, мрачна и будеща глад.
За миг това предизвиква у нея безпокойство. Обикновено песента ѝ избира някой невинен бледен младеж, откраднат от избито планинско племе или забелязан от надзирателите в центровете за обучение. Харесвало ѝ е да играе ролята на благодетелка, добродушна господарка, дошла да им предложи избавление от това място на безкраен страх, да се наслаждава на отчаяната надежда в очите им и даже да им дава милосърдието на бързата смърт като награда.
Сега е различно. Песента говори за отвратителна душа и точно това разбужда глада ѝ. „Заради теб ли е, любими? — пита го тя. — Ти ли ме промени толкова?“ Въпреки безпокойството си знае, че тази черупка трябва да бъде запазена, защото Пратеникът ѝ е обяснил колко бързо може да се поболее една крадена черупка — изискванията на множеството дарби ги изтощават. Тя тръгва към най-близкото стълбище, но спира, щом се приближават двама куритаи, помъкнали облечен в червено мъж, което ѝ дава добре дошло развлечение.
— Съветник Лорвек — поздравява тя мъжа в червено. — Толкова време мина. Радвам се да видя, че годините изобщо не са ви се отразили.
Мъжът изглежда в средата на трийсетте, макар че тя го е срещнала за първи път преди осемдесет години, когато той за първи път бе издигнат в Съвета — впрочем, именно в същата тази зала. Тогава от него бликаше триумф и той се дуеше от задоволство, че си е осигурил прословутото безсмъртие. Но сега изглежда просто какъвто е, уплашен човек, смирен от мъченията и очакващ смъртта.