— Аз… — започва той, преглъща и от ъгълчето на устата му потича тънка струйка кръв. — Аз… смирено съжалявам за всяка обида, която съм нанесъл на Съюзника или неговите слуги…
— О, ето че започваш пак, Лорвек — казва тя и клати глава с тъжна усмивка. — Винаги казваш неправилните неща. Как ме нарече онзи ден в Съвета преди двайсетина години? Сещаш се — денят, когато се върнах от екскурзията си до кралството на прасето с дръпнатите очи?
Лорвек оклюмва, после събира сили за нова молба.
— Аз… аз изрекох… неразумни слова…
— „Кръвожадна курва на един зловреден призрак.“ — Тя го сграбчва за косата и дръпва главата му нагоре. — Да, вярно, че беше неразумно. А сега ме наричаш слуга. Чудя се как изобщо си се издигнал толкова високо с такава лоша преценка. След всичко, което ти даде Съюзника.
Залива го умора и очите му се замъгляват. Тя решава, че е изчерпал способността си да моли, но после той си поема дъх, светлината се връща в очите му и той я заплюва в лицето с кървава храчка.
— Съветът няма да търпи това, мръсна кучко! — изсъсква.
— Доказателствата за корупция се пренебрегват трудно — казва му тя, като намира в себе си искрица възхищение към тази последна проява на кураж. — Опасявам се, че гласуването беше единодушно. Освен това… — Тя пристъпва по-напред и прошепва: — Само между нас двамата, скоро на Съвета няма да му се налага да търпи нищо. — Лепва една целувка на бузата му и отстъпва назад.
— Върнете го там — казва на куритаите и кимва към тунела, водещ към ямите. — Дайте му меч и го хвърлете вътре. Кажете на надзирателя, че искам да знам колко е издържал.
Той крещи, докато го влачат, първо с предизвикателство, което се превръща в разкаяни молби, докато групата потъва в тунела и гласът му заглъхва. Тя призовава отново песента, търси килията с мрачната нотка и се отправя към стълбите.
Френтис се събуди с вик и се преви от отчаяние и скръб. Усети как сълзите му текат и закри лицето си с ръце, а от гърлото му се изтръгна хленч.
— Момче? — Инструктор Ренсиал посегна да го докосне нерешително по рамото, в гласа му се долавяше объркване. — Момче?
Френтис продължи да плаче, докато лудият инструктор го потупваше по рамото; съзнаваше, че всички са наизлезли от палатките си, стоят и го зяпат смаяно, но откри, че не може да спре. Не и докато не изгря утринното слънце и всякаква възможност за сън благополучно се стопи.
— Кръвната ми баба имаше много сънища. — Очите на Давока се бяха втренчили в лицето му, докато яздеше край него, макар че тонът ѝ бе небрежен, тази сутрин без обичайното ѝ ръмжене.
Френтис кимна уморено и не отговори. Закуската бе минала предимно в мълчание. Трийсет и четири му бе подал купичка овесена каша с неспокойно въсене, Иллиан и Арендил не искаха да срещнат погледа му, а Греблото го зяпаше, смръщил загрижено рунтавите си вежди.
— Сънуваше звезди да падат от небето, за да натрошат земята — продължи Давока. — И потопи, толкова големи, че заливат планините. Един ден подари понито си и всичките си притежания, защото сънувала, че слънцето ще избухне по здрач. То не избухна и хората виждаха само една луда старица със сънища, а сънищата не означават нищо.
„Това не са сънища“, искаше му се да ѝ каже. Затвори очи и разтри слепоочията си.
— Мислиш, че не съм годен да водя хората?
— Моят клан би те последвал и в Устата на Нишак, ако поискаш. Просто ги е страх за теб, нищо повече.
Той отвори очи и се насили да огледа хоризонта. На запад от Шпората земята се състоеше предимно от пасища, сега пусти. Тъй като никой не я пасеше, тревата бе избуяла високо. Инструктор Солис беше отстъпил пред молбата му да проучи терена на юг, макар бледите му очи да говореха, че го съди по-сурово от хората, които го следваха от Урлишката гора. „Мисли ме за съсипан — знаеше Френтис. — Смазан от тежестта на толкова много вина.“ Не беше казал на Солис за благословията на вълка, за освобождението от вината, което му бе донесъл, защото сега то му се виждаше напразно. Какъв смисъл имаше да е свободен от вина, когато бе обречен да гледа през нейните очи всяка нощ?
Давока до него се вцепени и посочи. Френтис се отърси от съмненията, замъгляващи главата му, проследи пръста ѝ и забеляза на хоризонта двама конници, яздеха в лек галоп през високата трева. Знаеше, че не може да са воларианци — те никога не патрулираха на малобройни групи, — а се съмняваше на Дарнел да са му останали много ловци, които да прати, особено пък без кучета. Освен това беше ясно, че конниците не се крият. Това не беше поведение на враг. Въпреки това той откачи лъка си и сложи стрела. Ездачите се приближаваха. Давока извъртя коня си така, че да скрива копието ѝ, което държеше ниско от дясната си страна.