Ездачите бяха жена и мъж. Жената имаше дълга коса, вързана на стегната плитка отзад, и яздеше висока пъстра кобила. Дрехите ѝ бяха смесица от кожи и воларианска екипировка. На седлото ѝ имаше къс меч. Носеше и копие, украсено с пера и нещо като талисмани от резбована кост.
Давока изсумтя изненадано:
— Еорили.
Мъжът носеше униформа на Кралската гвардия, изпитото му лице бе застинало в постоянно мръщене, нещо средно между объркване и болка. Устата му бе отворена, а устните — безизразни.
Конниците спряха на десетина метра от тях и жената ги огледа: с насмешка Френтис и лъка му, с подозрение и предпазливост Давока. Кралският гвардеец до нея им хвърли само един уморен поглед.
Давока каза нещо на непознат език. Думите ѝ бяха колебливи и оформени с мъка. Еорилката се изсмя, после каза на езика на Кралството със силен акцент:
— Лоначката пъшка като маймуна, която ражда.
Давока се наежи, стисна здраво юздите и надигна копието си, но еорилката само се ухили и се обърна към Френтис.
— Моят… съпруг ме учи… на ваш език. Ти… брат ли си?
— Да — каза той. — Брат Френтис от Шестия орден. Това е лейди Давока, лонакска посланичка в Обединеното кралство.
При тези непознати думи еорилката премигна объркано, поклати глава и се потупа по гърдите.
— Инша ка Форна, аз съм еорил.
— Видяхме — рече безизразно Давока. — Какво правиш тук?
— Това брат Лерниал. — Еорилката посочи кралския гвардеец, който се взираше мълчаливо в земята. — Праща ни клицата.
— Клицата? — попита Френтис.
Инша ка Форна изсумтя раздразнено, обърна се, посочи на юг и каза бавно и отчетливо:
— Кралицата.
9.
Лирна
Името се намираше по средата на днешния списък, четливо изписан с почерка на брат Холун. Беше ѝ станало навик да чете списъка всеки ден след закуска, а братът чакаше търпеливо, докато тя преглеждаше всяко име. Достави ѝ удоволствие да разбере, че той вече е съставил пълен списък на хората в армията ѝ, с изключение на сеордите и еорилите, които реагираха на опитите му с объркване и презрение. След пристигането в Уорнсклейв тя го беше помолила да разшири списъка, така че да включва и бежанците, които продължаваха да се стичат в опустошения град. Едрият брат се зае със задачата с обичайната си прилежност, макар да му се наложи да разшири екипа си от писари до над трийсет души, предимно възрастни хора, умело служещи си с буквите и не особено подходящи за войнишкия занаят.
— Всички тези са пристигнали вчера, така ли? — попита тя.
— Да, ваше величество. Настанихме ги в западния квартал. Подслоните са оскъдни, но миньорите на капитан Ултин работят усърдно. Носят дървен материал за поправка на покриви и тем подобни. Даже започнаха да строят каменни къщи от отломките.
— Добре. Прати още хора да им помагат. — Тя погледна пак името в списъка и си спомни последните думи на един удавник: „Не забравяй обещанието си, кралице моя.“
Остави списъка настрани и се усмихна на Холун. Беше започнала да дава аудиенции на поданиците си в една голяма стая на втория етаж на дома на началник-пристанището, с удобен, макар и малко обгорен стол вместо трон, а Илтис и дамите ѝ стояха зад нея, застинали в покорни пози, което тя намираше за доста дразнещо, въпреки че разбираше нуждата от това. „Една кралица трябва да има двор.“
— Това увеличава бройката до трийсет хиляди нови гърла за хранене, права ли съм, братко? — попита тя своя лорд-ковчежник.
— Трийсет и една хиляди шестстотин и двайсет — отвърна братът с обичайната си готовност. — Слава на Покойните, че ни пратиха лорд Ал Бера, иначе всички те щяха да гладуват.
— Така е. — Лирна реши да не добавя, че ако не бяха новите ѝ поданици, армията ѝ вече щеше да е поела на поход. Вместо това бяха принудени да киснат в тези развалини, да се грижат за прехраната на хората и да обучават новопостъпилите, които горяха от желание да спипат воларианците, но им липсваха сили да маршируват повече от миля. Заграбената храна, която доставяше мелденейската флота, се оказа по-малко, отколкото се бе надявала Лирна, досега само тон зърно, макар че пиратите, появяващи се в пристанището, изглеждаха богато наконтени с коприна и бижута. Щита още го нямаше, макар че корабен лорд Елл-Нурин пристигна предния ден, а палубата на „Червеният сокол“ бе отрупана със заграбени стрели, предназначени първоначално за Варинсхолд.