— Брат Инис — представи брат Холун един слаб мъж в сива роба. — Управител на сиропиталището в Рансмил. Крил е своите подопечни в гората в продължение на седмици.
— Братко. — Лирна отвърна на поклона на мъжа с дълбоко уважение. — Благодаря ти от все сърце. Твоите дела са гордост за Вярата.
Брат Инис, явно несвикнал с кралски особи и поболял се от глад, се олюляваше леко, но успя да се задържи прав. Децата се бяха струпали около него, вкопчени в робата му, и някои гледаха Лирна, сякаш му е причинила зло.
— Получих голяма помощ, ваше величество — каза братът и посочи към сравнително малкото възрастни в групата. — Тези хора гладуваха, за да могат децата да ядат, и отвеждаха воларианците от тях, за да не ги открият. Някои платиха скъпо за смелостта си.
— Те ще получат справедливо признание за саможертвата си — увери го тя. — Ако желаете нещо, говорете с брат Холун и то ще ви бъде осигурено.
Той отвърна с още един нестабилен поклон.
— Благодаря ви, ваше величество.
— Търся една жена. Трела Ал Орен.
При това име Инис пребледня и се озърна предпазливо към един близък заслон, покрив от тънки дъски над някогашна барака за дърва.
— Тя… даде много, за да топли тези деца — изломоти той. — Простете, ваше величество. Но ви моля да не ѝ налагате никакво наказание.
— Наказание ли? — попита Лирна.
— С какво мога да ви услужа, ваше величество?
Лирна се обърна и видя висока жена, която стоеше със скръстени ръце пред заслона. Беше над петдесетгодишна, с красиви черти, застинали в предпазливо мръщене. Черната ѝ коса беше прошарена с бяло.
— Милейди — поклони ѝ се Лирна, — нося ви вести за сина ви.
Лейди Ал Орен бе съумяла да запази по време на изпитанието си порцеланов сервиз за чай: две чашки и сферичен чайник, фино украсен със златен мотив от орхидеи.
— Алпирански е — каза тя, докато седяха пред заслона ѝ и наливаше чая. — Подарък от леля ми по случай сватбата.
Лирна отпи от чая и намери вкуса за изненадващо плътен.
— Много сте находчива — подхвърли тя с надеждата да отпусне явното напрежение у жената. — Да запазите това съкровище и да се сдобиете с чай с такова качество.
— Преди няколко седмици намерихме каручка на търговец. Собственикът, разбира се, беше мъртъв. Бяха взели всичко освен чая, макар че торба жито щеше да ни дойде по-добре. — Тя отпи и въздъхна, събираше сили за очевидния въпрос. — Как умря той?
— Спасявайки живота ми и живота на онези, които в момента образуват моя двор.
— Но не и своя собствен.
— Милейди, ако имаше някакъв начин…
Лейди Трела поклати глава, свела лице и затворила очи.
— Продължавах да се надявам, през цялото време — бягството от Варинсхолд, дългите дни на пътя, намирането на брат Инис и децата… бях се вкопчила здраво в надеждата си. Фермин винаги е бил толкова умен, макар и никога мъдър. Ако е имало начин да оцелее при падането на града и да се измъкне от тъмниците, щеше да го намери.
Лирна си помисли за акулата и битката; чудеше се дали тя би споделила нейните подозрения, вярата ѝ, че Фермин е намерил поне някаква форма на бягство и отмъщение. Но не можеше да изрече думите, загадката във всичко това бе прекалено голяма. „Дали той беше човек, живеещ в акула? Или акула със спомена, че някога е била човек?“ И в двата случая бе сигурна, че тази смела жена няма нужда да бъде обременявана с допълнителна мистерия.
— Бих искала — каза Лирна — да направя посмъртно Фермин Меч на кралството. В чест на саможертвата му.
Устните на лейди Трела се извиха в съвсем слаба усмивка.
— Благодаря ви. Мисля, че той би намерил идеята за… забавна.
Лирна се озърна към гледащите ги хора. Възрастните бяха заети с готвене и строителство, но брат Инис и неговото люпило от деца продължаваха да наблюдават срещата им с дълбока загриженост.
— Брат Инис каза, че сте ги топлили — каза тя.
Лейди Трела сви рамене.
— Всеки може да запали огън.
— А също и да оцелее при нападението на един град и бягството на юг. Сериозно постижение.
— Не знам колко ви е казал Фермин за положението ни, ваше величество, но въпреки името си ние не сме водили живот на благородници. Беднотията прави човек изобретателен.
— Сигурна съм. Но все пак, сама жена да оцелее във война и глад толкова дълго. — Тя наблюдаваше как лейди Трела отпива още чай и забеляза, че се насили да преглътне. — Може би сте чули — продължи, — че аз вдигнах всякакви забрани за използването на Мрачното в това кралство. Сега Надарените заемат почетно място в армията ми и при разговорите си с тях забелязах, че споделят една обща черта. Във всеки от тези случаи майка им също е имала дарба, но бащата не винаги. Любопитно, не мислите ли?