Лейди Трела срещна погледа ѝ, после бавно вдигна ръка и разпери пръсти.
— Онази нощ един волариански войник разби с ритник вратата ми и ме намери да се крия в шкафа в спалнята. Сграбчи ме със смях за косата и се приготви да ми пререже гърлото. — Синьо пламъче заигра весело на върха на показалеца ѝ. — Не се смя дълго. — Пламъчето стана жълто, разгоря се и обхвана ръката на Трела от пръстите до китката.
— Ваше величество! — Илтис изникна до нея с полуизваден меч. Лирна осъзна, че е станала и е отстъпила назад.
— Знам за вашия едикт, ваше величество — каза Трела. — Но едни голи думи не могат да разсеят векове на страх. Майка ми се погрижи да разбера добре опасността от разкриването на моята природа, ужаса, който предизвиква, и нежеланото внимание от страна на Правоверните. — Сви ръка и пламъците угаснаха. Лирна си пое дъх и се насили да спре треперенето на крайниците си. Кимна успокояващо на Илтис, седна отново на мястото си и сръбна още малко чай, докато спомените заглъхваха. Миризмата на собствената ѝ кожа, докато пламъците я лижеха…
— Седмият орден е обвързан от думата ми — каза тя след малко, когато беше сигурна, че в гласа ѝ няма да се прокрадне треперене. — Няма да им позволя да задължават никой мой поданик да се присъедини към тях. Има малка група Надарени от Северните предели, които не спадат към ордена и отговарят само пред лорд Вейлин и мен. Ще сте добре дошла сред тях.
— Аз съм стара жена, ваше величество.
— Не мисля, че сте чак толкова стара. Освен това ми се струва, че душата на сина ви би се радвала да ми служите, не смятате ли?
Очите на Трела се насочиха към стоящите наблизо деца.
— Имам задължения тук, ваше величество.
— За тези деца ще се полагат добри грижи, давам ви дума. Те вече нямат нужда от вашия огън, но аз имам.
В гласа ѝ сигурно се бе промъкнало нещо, защото предпазливостта върху лицето на Трела се усили, очите ѝ я гледаха с изражение, каквото бе виждала само на лицата на малцина избраници. „Норта, Дарена, Рева… Вейлин. Хората, които не изпитват благоговение, виждат по-ясно.“
— Това не е заповед — добави Лирна с усмивка. — Просто молба на една кралица. Помислете върху нея. Срещнете се с аспект Кейнис или хората от Пределите. Сигурна съм, че всички те ще ви приемат с радост.
— Ще го направя, ваше величество. — Трела се поклони и Лирна стана. — И още нещо, ако ми позволите да отправя една молба.
— Разбира се.
— Гербът на сина ми. — Сега очите ѝ блестяха от сълзи и децата се стълпиха около нея, доловили скръбта ѝ. — Бих искала да е невестулка. От всички животинчета, които го следваха до дома, те му бяха любимите.
— Както желаете, милейди — увери я с поклон Лирна. „По-добре невестулка, отколкото акула.“
Макар че голяма част от Уорнсклейв бе срината наравно с павираните улици, инфраструктурата под града си оставаше почти непокътната. Множество изби осигуряваха полезен допълнителен подслон и места за затворници. Воларианката беше затворена в избата за въглища на някогашна ковачница, ако се съдеше по покритата със сажди наковалня сред развалините. Пред стълбите на избата стояха двама кралски гвардейци, а лорд Верниерс чакаше, седнал на наковалнята, и драскаше в малък бележник. Щом я видя, че се приближава, стана, поклони се с обичайната си грация и я поздрави на езика на Кралството, без нито следа от акцент.
— Ваше величество. Благодаря ви, че удовлетворихте молбата ми.
— Няма защо, милорд — отвърна тя. — И все пак имам чувството, че ви доведох тук под фалшив претекст.
— Ваше величество?
Лирна махна на стражите да отворят вратата към избата.
— Да, милорд. Знам, че горите от желание знанията ми да допълнят вашата история, но за съжаление науката ще трябва да почака заради нуждите на дипломацията.
Нареди му да я последва по стъпалата. Илтис вървеше пред нея в мрака.
Форнела Ав Ентрил Ав Токрев седеше край малка маса и четеше на светлината на една свещ. Не носеше вериги и лицето и косата ѝ бяха чисти, Лирна ѝ беше отпуснала купа вода всяка сутрин за миене. Освен това я бе снабдила с пергамент и мастило и сега на масата пред жената лежеше свитък, изписан от край до край на волариански.
При влизането на Лирна Форнела стана и се поклони. Лицето ѝ бе безстрастно, докато не видя лорд Верниерс. Дари го с предпазлива усмивка.