— Ваше величество, милорд — поздрави ги тя на езика на Кралството. — Двама посетители. За мен е чест.
— Ще говорим на вашия език — каза ѝ Лирна, преминавайки на волариански. — Важно е между нас да няма неразбирателство. — Нареди на Илтис да чака отвън и махна на Форнела да седне, после отиде до масата и плъзна очи по свитъка. Видя, че представлява списък на имена, места и стоки, и всяко име бе отбелязано с кръгъл символ, който Лирна познаваше. — Заповед за освобождаване — каза тя. — Доколкото разбирам, това са вашите роби.
— Да, ваше величество. Макар че документът всъщност е завещание. Робите трябва да бъдат освободени след смъртта ми.
— Познанията ми върху воларианските закони са ограничени — излъга Лирна. — Но мисля, че един роб, независимо от собственика или важността си, може да бъде освободен само със специален едикт на Управителния съвет.
— Така е, но брат ми е в Съвета. Не се съмнявам, че ще се съобрази с желанията ми в този случай.
„Докато вестта за смъртта ти стигне до него — помисли си Лирна, — предполагам, че той вече ще е прекалено зает с неизбежността на собствената си гибел, за да му пука за последното ти желание.“
— Да разбирам ли — попита тя, — че в последно време симпатиите ви към главната институция на вашата империя са отслабнали?
Форнела хвърли поглед към Верниерс. Ученият стоеше сковано до стената на избата и отказваше да срещне очите ѝ.
— Допускали сме много грешки — каза воларианката. — Робството е може би най-голямата от тях, ако се изключи сделката ни със Съюзника.
— Сделка, която, ако се вярва на разказа на лорд Верниерс, ви е осигурила няколко века живот.
— Не живот, ваше величество. Просто съществувание.
— И как се постига това, всички тези допълнителни години?
Форнела сведе поглед и за първи път Лирна долови намек за истинската ѝ възраст в леките бръчки, които проличаха край очите ѝ.
— Кръв — каза Форнела след малко, с глас малко по-силен от шепот. — Кръвта на Надарените.
Паметта на Лирна се върна към кораба, към надзирателя, обикалящ по робската палуба с навит бич. „Всички тук срещу онзи с магията.“ Пристъпи към масата, опря юмруци върху нея и се приведе към Форнела, която продължаваше да гледа в пода.
— Пиете кръвта на Надарените — процеди тя. — Ето откъде идват годините ви.
— Има едно място — прошепна Форнела. — Голяма зала в недрата на Волар, със стотици килии, пълни с Надарени. Онези, които са включени в сделката, слизат там веднъж годишно… за да пият. И всяка година има все повече празни килии и все повече Червени, настояващи да се присъединят към благословията на Съюзника.
— Затова ви трябват още и Съюзника ви е гарантирал, че ще ги намерите в нашето Кралство. Ето защо сте дошли тук.
— А също и за да си подсигурим северен фронт за алпиранското нашествие, както вече казах. Но да, Съюзника ни гарантира, че тази земя ще е богата с кръв на Надарени.
— А след като използвате всичко това и прочистите също и алпиранските земи, тогава какво? Ще пратите армиите си да опустошат целия свят?
Форнела вдигна глава. Очите ѝ гледаха спокойно, макар че гласът ѝ се запъваше, глас на жена в последните ѝ мигове.
— Да. Той ни обеща, че с времето целият свят ще стане наш.
„Срам ли виждам в очите ти? — зачуди се Лирна. — Или само разочарование?“
— Предполагам, че именно обещанието за вечен живот е подмамило лорд Дарнел към вашата кауза? — попита тя.
Форнела сви унило рамене.
— Трудно е да устоиш на съблазънта на безсмъртието, особено ако си толкова самовлюбен.
Лирна отстъпи от масата и се обърна към Верниерс.
— Милорд, намирате ли думите на тази жена за верни?
Верниерс се насили да погледне Форнела и я прецени неохотно, но внимателно.
— Съмнявам се, че лъже, ваше величество — каза той. — Даже като неин роб съм намирал честността за единственото ѝ интересно качество.
— А мислите ли, че вашият император ще ѝ повярва?
— Императорът е по-мъдър от мен във всяко отношение. Ако тя говори истината, той ще го разбере.
— И надявам се, ще разбере колко важно е да забравим предишните си разногласия.
Лицето на Верниерс беше сериозно.
— Има много за забравяне, ваше величество.
— И свят, който ще загине, ако не успеем да изковем обща цел. — Тя се обърна пак към Форнела. — В ордена на брат Кейнис има един човек, който умее да долавя лъжите. Ще заявиш пред него готовността си да отидеш с лорд Верниерс до Алпира, където ще разкажеш на императора всичко, което каза на мен. Ако той чуе лъжа, почитаема гражданко…
— Няма, ваше величество. — Облекчението на Форнела бе ясно доловимо и годините ѝ проличаха пак в провисването на устата ѝ. — Ще направя каквото искате.