— Проникването в Черната твърд не е лесна работа — каза Крезия.
— Но ви е по силите, убеден съм. Не се съмнявам, че пазачите им имат заповеди да ги убият, ако градът падне, а е по-добре да рискуваш смърт, отколкото да я приемеш обречено.
Видя ги как се споглеждат и стигат до решение с мълчаливи кимвания, като това на Крезия беше най-неохотно.
— Ще го направим — каза тя. — Но когато всичко свърши, поете, не си мисли, че няма да ти бъде търсена сметка.
— О. — Той стана, обърна се и тръгна към тунела, следван от Двайсет и седем. — И през ум не ми е минало.
— Трябва да призная, аспект — каза той, седнал на койката до нея, — че намерих виното за доста горчиво.
— Но все пак го откри? — попита тя напрегнато.
— Да, открих го. Но бяха само три бутилки.
Устата ѝ трепна от потиснато разочарование.
— Жалко.
— Съдбата винаги ми е поднасяла разочарования, аспект. Все пак нося новини. Изглежда, имаме кралица.
— Лирна? Тя жива ли е?
— Жива и здрава, и в същия този момент води насам армия да ни спаси — армия под командването на самия лорд Ал Сорна, — след като е сразила генерал Токрев при Алтор.
Аспект Елера седна с изправен гръб, затвори очи, изпъна рамене назад и вдиша дълбоко. Алуциус я беше виждал да го прави и преди, когато обичайният самоконтрол ѝ се изплъзваше и в очите ѝ заблестяваха сълзи. След няколко секунди тя ги отвори и се усмихна, със същата спокойна, открита усмивка, която той знаеше, че ще му липсва много.
— Чудесни новини, Алуциус — каза тя. — Благодаря ти, че ми каза. И кога можем да очакваме пристигането на нашата кралица?
Алуциус стрелна с очи свободния меч отвън. Мъжът може да изглеждаше тъп като галош и неспособен да изрече повече от няколко думи на езика на Кралството, но кратката шпионска кариера на Алуциус го беше научила колко важно е да вниква отвъд външния вид на хората.
— Няма откъде да разполагам с подобна информация, аспект. — Той скръсти ръце и протегна три пръста към лакътя си. Видя разбиране в погледа ѝ и как тя устоя на импулса да кимне.
— Аз мисля, че не бива да пестиш виното — каза Елера. — Времената са тревожни, а виното винаги предлага бягство от грижите, не мислиш ли?
— Много мило от ваша страна да мислите за моето спокойствие, аспект. Но ако някога някой е пил повече, отколкото му се полага, това съм аз.
Свободният меч издрънча нетърпеливо с ключовете и Алуциус стана.
— Обаче мога да споделя две бутилки с вас — каза ѝ. — Вашето собствено спокойствие е от първостепенна важност за мен.
Усмивката ѝ леко посърна, а в очите ѝ блеснаха сурови искрици.
— Виното не бива да се хаби, Алуциус.
— Няма. — Той коленичи, погледна я и видя как тя се мъчи да удържи сълзите си. Вместо да му подаде ръка за целувка, както правеха обикновено, тя се приведе напред, притисна устни към челото му и прошепна:
— Моля те, върви.
Той стисна ръцете ѝ и ги целуна, после стана и излезе от килията. Огледа внимателно свободния меч, докато онзи заключваше вратата, но видя само мътните очи на един тъп грубиян. Въпреки това се радваше, че беше казал на Крезия да го убие в мига, щом влезе в тази стая.
Това бе единствената къща, която не бе посещавал след падането на града — полуразрушена, някога внушителна сграда близо до Стражевия завой, в сянката на клоните на голям стар дъб. Покривът изглеждаше още по-овехтял, отколкото го помнеше, а прозорците липсваха, което го накара да си спомни какви усилия бе хвърляла Алорнис да ги поддържа чисти и непокътнати. По някаква щастлива случайност къщата беше избегнала опожаряването, може би заради размерите ѝ и голите стаи вътре, без никаква полезна плячка, поне за онези, които не умеят да забелязват скритото.
Вратата висеше полуоткачена от пантите, а коридорът зад нея бе целият в лющеща се боя и голи подови дъски. Той си спомни за първото си идване тук, фалшивата увереност в почукването му, на което тя бе отговорила с такова закъснение.
— Алуциус Ал Хестиан, милейди — беше се представил с нисък поклон. — Бивш другар на благородния ви брат.
— Знам кой сте — отвърна тя с озадачено мръщене, беше открехнала вратата само колкото да го изгледа от глава до пети. — Какво искате?
Бяха нужни няколко посещения преди да го пусне вътре, и то само защото валеше. Посочи му един стол в кухнята със строгото предупреждение да не накапе рисунките ѝ. Той бе упорствал единствено от дълг, за да изглежда, че се придържа към кралската заповед, но рисунките бяха тези, които го накараха да се върне на следващата вечер и да изтърпи озадаченото ѝ безразличие и някоя и друга хаплива забележка. Никога не беше виждал такива рисунки — ясни и предаващи чувството тъй икономично, и също толкова неустоими, колкото започна да му се струва скоро и тяхната създателка.