Сега Алуциус отиде до кухнята, където тя бе прекарвала по-голямата част от времето си. Плочите на пода бяха щедро украсени с натрошена посуда, масата, където тя приготвяше скромното им ядене, бе преобърната и единият ѝ крак липсваше.
— Да ме пазиш? — беше се изсмяла тя, когато той ѝ обясни причината да идва тук всяка вечер. Очите ѝ се насочиха към късия меч на колана му и в тях заблестяха мънички искрици. — Съжалявам, но това просто не ти отива.
— Да — призна той. — Никога не ми е отивало. Но благодарение на брат ти знам как да го използвам.
Всъщност той винаги бе знаел, че тя не се нуждае от защита. Малкото Правоверни, които бяха толкова заблудени, че да виждат в нея някакъв заместител на брат ѝ, бяха отпращани с неумолим и остър отказ, а кралят никога не бе имал причина да се съмнява в нейната лоялност. Тя работеше всеки ден под не особено приятното наставничество на майстор Бенрил и прекарваше нощите си в тази празна къща, а въгленът ѝ и моливът със сребърен връх творяха чудеса върху пергамента и скъпата хартия, които тя си купуваше с цената на гладуване. Именно пергаментът и хартията спечелиха търпимостта ѝ, защото той винаги имаше предостатъчни запаси и ѝ носеше при идванията си, доволен да седи и да я гледа как работи, винаги с бутилка Вълча кръв подръка, въпреки явното ѝ неодобрение.
— Всяка дума, която тя изрича за брат си и баща си, трябва да бъде записвана — беше му казал Малциус в деня, когато го извикаха в двореца, уж за да получи одобрението на кралицата за последната си стихосбирка, но всъщност за да му наложат ново задължение. Лицето на Малциус беше сериозно, докато се разхождаха в градините — един крал, подтикнат към нежелана необходимост. — А също и самоличността на всички посетители. Сянката на лорд Вейлин винаги е била твърде дълга, Алуциус. По-добре е тя да не попада в нея, не мислиш ли?
„Той си въобразяваше, че ме прави шпионин“, помисли си Алуциус, докато гледаше стената, където тя бе забождала скиците си, сега гола с изключение на очертанията на листовете върху варта. „Без да знае, че мелденейците са го изпреварили. Бедният Малциус. Янус би го разбрал на секундата.“
Качи се по скърцащите и отчасти липсващи стъпала на горния етаж, следван от Двайсет и седем, като прескачаше пъргаво дупките. Спря се само за малко на вратата на стаята на Алорнис, както бе правил в края на много пиянски нощи, само за да улови тихия шепот на дишането ѝ, докато тя спеше. „Защо така и не ѝ казах? — зачуди се. — Думи, които съм изричал с такава лекота пред множество други, но на нея така и не можах да ѝ ги кажа, в единствения случай, когато щяха да са верни.“
Стаята, където бе спал, се оказа почти непокътната, тясното му легло още бе опряно в стената, с матрака на него, макар че чаршафите ги нямаше. Той го издърпа, клекна, махна парче гипс и бръкна в малкото скривалище, пропуснато от дошлите да плячкосват воларианци. Въздъхна облекчено, щом видя, че тесният кожен пакет си е на мястото.
— Не изглежда като нещо кой знае какво, нали? — каза на Двайсет и седем, като остави пакета на леглото, развърза вървите и взе малкия кинжал. Дръжката му беше от неукрасена китова кост, а ножницата — от обикновена кожа. Алуциус изтегли кинжала, оголвайки добре изработено острие, дълго една педя. — Но — продължи той — човекът, който ми го даде, каза, че и най-лекото докосване е достатъчно, за да убие. Не веднага, но отровата върху острието ще гарантира бърза смърт. — Срещна очите на роба, което правеше рядко, защото в тях нямаше нищо за гледане. — Какво би направил, ако се опитам да те намушкам с това? Ще ме убиеш ли? Съмнявам се. По-вероятно ще ме обезоръжиш, може би ще ми счупиш китката. А дали пък няма просто да си стоиш така и да умреш, знаейки със сигурност, че ще открия друг досущ като теб до себе си още преди да е изтекъл денят?
Двайсет и седем се взираше в него, без да казва нищо.
— Не се тревожи, приятелю. — Алуциус върна кинжала в ножницата и го затъкна в колана си. — Не е за теб. Освен това прекалено се привързах към компанията ти. Разговорите с теб са такова удоволствие.
Избута леглото до стената, седна на него и се отпусна назад с ръце зад главата.
— Колко битки си виждал? Десет, двайсет, сто? И аз участвах в битка веднъж — е, три пъти, ако броим Кървавия хълм и Марбелис, макар че ролята ми там едва ли си струва да се споменава. Не, единствената ми истинска битка беше по време на Бунта на узурпатора, при Високата твърд. Първата славна победа в бляскавата кариера на нашия скорошен освободител. Песни се пеят за нея, ужасни и крайно неточни, но и мен ме има в тях, или поне в повечето. Алуциус, поетът-воин, дошъл да отмъсти за брат си, „с меч като мълния на праведна буря“.