Млъкна за момент, потънал в спомена. Винаги си спомняше най-добре миризмите и звуците, много по-ярки в съзнанието му от образите, които представляваха само обагрен в червено хаос. Не, при него идваха звукът на бясно цвилещи коне, миризмата на пот, странното хрущене, което издава стоманата, щом прониже плът, гласове, молещи своя бог за спасение, и лайната… острото зловоние на собствените му лайна.
— Аз го накарах да ме научи — каза той на Двайсет и седем. — По време на похода. Упражнявахме се всяка вечер. Ставах все по-добър, достатъчно добър, за да се заблуждавам, че имам някакъв шанс, някаква надежда да оцелея в предстоящата битка. Разбрах, че греша, когато Малциус заповяда атаката. В миг осъзнах, че не съм воин, не съм дух отмъстител, а само едно уплашено момче с насрани гащи. Помня как крещях, другите вероятно са го мислили за боен вик, но беше просто страх. Когато щурмувахме портата, те се опитаха да ни препречат пътя с телата си, сплели ръце, крещяха молитви към своя бог. Когато се врязахме в тях, силата на удара ме отхвърли. Опитах се да стана, но ме затискаха толкова много тела… Пищях и се молех, но никой не ме издърпа, а после нещо твърдо се стовари върху главата ми.
Той си спомни милата сестра, която се беше грижила за него, докато оздравее, а по-късно се бе озовала в Черната твърд за ерес и предателство само защото говореше против войната. Спомни си лицето на баща си в деня, когато се върна у дома, въздишката на облекчение, последвана от тросната заповед: „Повече няма да излизаш от тази къща без мое разрешение.“ Той само кимна смирено, върна му меча на Линден и отиде в стаята си, където остана близо година.
— Виждаш ли, аз винаги съм бил страхливец — каза той. — И колкото повече научавам за този свят, толкова повече се убеждавам, че най-често това е единственият разумен курс в живота. При Марбелис стоях и гледах как градът гори, а после гледах как баща ми обесва сто души, задето са го подпалили. Бях до него през цялото време на обсадата, даже когато поведе един щурм да запуши пробив в отбраната. Този път не се насрах, макар че бях много пиян. Когато стената падна, тичах накъдето тичаше той. Дарнел беше там, колкото и да е странно, също толкова ужасѐн като всички нас. Спомням си, че трябваше да се бие със собствените си хора, за да стигне до кораба, който ни отнесе в безопасност, и докато отплавахме, погледнах лицето му и разбрах, че е същият страхливец като мен.
Обърна се към Двайсет и седем, даде му знак да се приближи и заговори тихо:
— Искам да запомниш нещо.
Говори известно време. Думите му не бяха репетирани, но се лееха гладко. Когато свърши, заповяда на Двайсет и седем да ги повтори и робът го направи със смущаващо прецизна имитация на собствения му глас. „Наистина ли говоря толкова превзето?“, зачуди се Алуциус, след като Двайсет и седем млъкна.
— Добре — каза той и му даде грижливи указания кога и на кого да повтори думите му. После заяви: — А сега ще поспя. Събуди ме при осмата камбана, ако обичаш.
Зарадва се да намери на пристанището Дарнел, на кон, с малкото останали му рицари застанали около него. Васалният лорд винаги жадуваше да се извисява над околните и настояваше да язди всеки път, когато излиза от двореца. По кея зад Мирвек беше строен цял батальон свободни мечове, чакащи да посрещнат каквито там светила се приближаваха с грамадния боен кораб, очертан в момента на хоризонта. Алуциус знаеше от баща си, че през последните седмици воларианските снабдителни конвои са подложени на чести нападения — мелденейците без съмнение бяха щастливи да открият, че пиратството е също толкова доходоносен занаят във война, както и в мирно време. Все пак кораб с размера и мощта на чудовището, което плаваше сега към тях, несъмнено можеше да очаква да остане извън вниманието им.
Алуциус беше прекарал сутринта в очакване на някаква голяма суматоха, с мъже, тичащи да заемат места на грижливо разположените позиции на баща му, докато армията на Лирна се появява в южната равнина. Само че нямаше нито тревога, нито предупредителен зов на тръби, който да разцепи утринния въздух, нито армии, от които земята наоколо да потъмнее.
„Ако можеше, тя щеше да дойде — знаеше той. — Пък макар и само за да ме обеси.“ От войната насам се стараеше да я избягва, защото Лирна беше много проницателна, и срещите им се ограничаваха до дворцовите церемонии. По едно време тя му пращаше покани за официални обеди, но той винаги ги отклоняваше от страх какво може да ѝ разкрие интуицията ѝ. „Знам какво си направила, Лирна.“