Беше започнало в деня, когато се върна от Марбелис и тя дойде на пристана да приветства жалките остатъци от някога великата армия на баща ѝ. Усмивката ѝ бе съвършена — тържествена, окуражителна, без намек за осъдителност или укор. Но той го забеляза, само за миг, докато тя гледаше как свалят от кораба един останал без крак кралски гвардеец. „Чувство за вина.“
По-късно всичко си бе дошло на мястото. Осъзнаването го бе връхлетяло моментално, щом научи, че новият им крал се е върнал благополучно в Кралството, а Вейлин е пленен от алпиранците. Беше в двореца, когато Малциус, бледоок и изпит, сложи короната на главата си и събраните благородници му се поклониха… а върху лицето на Лирна се мярна същото изражение, което бе видял в онзи ден на пристанището.
„Знам какво си направила.“
Винаги се беше чудил колко бързо го намериха мелденейците. Пиенето, жените и някой случаен изблик на поезия бяха основните неща, които го разсейваха през двете години след Марбелис, а алкохолът го правеше малко непредпазлив с думите — думи, които някои биха могли да сметнат за размирни. Една вечер мелденеецът бе седнал до него в любимата му винарна, толкова обичана, защото първата чаша винаги беше безплатна за ветераните: дребен разход за заведението, защото те не бяха много. Мелденеецът носеше моряшки дрехи, както подобаваше на националността му, и отначало говореше като необразован човек, дори простак. Почерпи Алуциус с вино, заяви, че не знае буквите, когато чу за занятието му, но зададе много въпроси за войната. Върна се на следващата вечер, черпи го по-малко вино, но задаваше повече въпроси, и на следващата пак. Алуциус забеляза, че от среща на среща простащината му намалява, а въпросите му стават все по-смислени, особено тези за краля и сестра му.
— Те са предатели — беше казал Алуциус, малко прекалено високо, ако се съдеше по това как мъжът трепна и му направи знак да говори по-тихо. — Цялото семейство — продължи той. Знаеше, че е прекалено пиян, но не му пукаше. — Янус прати брат ми да умре в Мартишката гора, накара баща ми да изколи хиляди хора за нищо. Остави приятеля ми на алпиранците. Това последното го направи тя, не Янус. Тя беше.
Мелденеецът кимна бавно, после каза:
— Знаем. Но бихме искали да знаем повече.
Предложиха му пари, които той отказа, и се гордееше със себе си, че е бил трезвен, когато го направи.
— Просто ми кажи какво искаш.
Шпионирането се оказа абсурдно лесна работа. „Малко хора виждат повече от онова, което искат да видят“, реши той, след като прие поканата да чете поезия на група жени на търговци, претъпкани с клюки и информация относно новите търговски маршрути, които съпрузите им са били принудени да създадат след войната. Те виждаха един красив млад поет, трагичен герой от трагична война, кимаха любезно на стиховете му и се оказаха много полезни, когато той ги заразпитва за изгодни капиталовложения. „За баща ми, нали разбирате. Той има нужда да се занимава с нещо. Мирното време е голяма тегоба за един военен.“
Ходеше по кръчмите, посещавани от кралските гвардейци, и беше приеман добре от ветераните, били се с Вейлин в Линеш, всички до един огорчени циници и разговорливи, когато са достатъчно пияни. Пусна слух, че приема поръчки за любовни стихове от влюбени млади благородници и надгробни слова за погребенията на богаташи, като по този начин получи достъп до заможните и влиятелните. Мелденейската му свръзка беше доволен от работата му и го снабди с гълъбите, за да ускори доставката на информация, и с кинжала, за в случай че го разкрият.
— Аз не съм убиец — каза му Алуциус, гледаше оръжието с отвращение.
— За теб е — отвърна мелденеецът и се ухили, преди да излезе от винарната. Алуциус не го видя повече. На другата седмица дойде призовката от краля и заповедта да шпионира Алорнис, след което той откри, че ентусиазмът му към новото му занятие започва да се изпарява. Когато беше с нея, гневът му се разсейваше и той не чувстваше така остро жилото на предателството. Продължи да събира информация, главно търговски клюки с малка стойност, пращаше птиците и знаеше, че ако включи в съобщенията оставката си, е по-вероятно да получи нож, отколкото пенсия. Но както се оказа, воларианците направиха тези тревоги излишни.
Сега Алуциус стоеше с Двайсет и седем на десетина метра зад баща си, който бе застанал извън кръга от рицари блюдолизци на Дарнел.
— Впечатляващо чудовище, нали? — каза той, като се приближи да застане от лявата му страна.
Лакрил Ал Хестиан кимна. Корабът се приближаваше. Алуциус видя, че го следват два по-малки съда.