— Явно това е корабът-брат на техния „Буревластен“ — каза баща му. — Забравих му името. Мирвек смята, че това е знак за продължаващата вяра на Управителния съвет в неговото командване и носи повече от очакваните подкрепления.
Алуциус си спомняше „Буревластен“ като мрачно чудовище, което бе чакало в пристанището с дни, преди генерал Токрев да го поведе към Алтор, за да не се върне повече. Докато неговият кораб-брат се приближаваше, той започна да различава детайлите и остана поразен от сходството помежду им; даже за кораби, построени по един и същи модел, приликата бе потресаваща, макар че воларианците не си падаха много по еднообразието.
— Довърши ли вече приготовленията си? — попита той. — Готово ли е всичко за източване на кръвта на армията на лорд Вейлин?
— Надали — изсумтя баща му. — Свободните мечове са мързеливи, освен когато става дума за плячкосване, а варитаите не са особено полезни като работна сила. Дай им лопата и само ще я зяпат. Все пак, изглежда, скоро ще имаме повече хора за тази задача.
— Ти би ли могъл да удържиш Марбелис? Ако разполагаше само с толкова?
Лакрил се обърна към него и го изгледа въпросително; между тях цареше безмълвното разбирателство, че Марбелис е тема, която никой от двамата не желае да обсъжда.
— Не — каза той. На физиономията на Алуциус сигурно пролича нещо, някаква следа за намерението му, защото баща му се приведе към него и каза тихо: — Не е нужно да стоиш тук, Алуциус. Освен това още не си измъкнал и една полезна дума от аспектите. — Очите му се стрелнаха към Дарнел. — Не мога да те пазя вечно.
Погледът на Алуциус се насочи към крадената му къща и откри балкона, където закусваше и броеше корабите всяка сутрин. Тя беше там, както бе поискал от нея, дребна пухкава женица, опряла ръце на парапета и вперила очи в Дарнел, или по-скоро в коня му.
— Няма нищо — каза Алуциус на баща си. — Няма да ти се наложи.
Конят на Дарнел изпръхтя, дръпна се и тръсна глава.
— Кротко — каза васалният лорд и го погали по шията. Алуциус с облекчение видя, че днес Дарнел не носи броня, само фини копринени одежди и дълъг плащ. Посегна към кинжала отзад на кръста си, скрит под палтото, като наблюдаваше зорко коня на Дарнел. Той изпръхтя пак, после изцвили, очите му се разшириха панически и се надигна на задните си крака толкова рязко, че Дарнел не успя да стисне по-здраво юздите и се изтърси от седлото. Останал без ездач, едрият боен кон се завъртя и метна един къч към най-близкия от рицарите на Дарнел. Железните му подкови изкънтяха върху нагръдника на мъжа и го проснаха на земята. Животното продължи да се върти на предните си крака, а яростните му къчове накараха останалите рицари да се пръснат, докато Дарнел драпаше заднишком по земята, ококорен от ужас. Конят прекрати атаката си срещу рицарите, завъртя се отново, впери безумните си очи в Двайсет и седем, после се втурна към него с пронизително цвилене. Изражението на елитния роб си остана спокойно както винаги; той се опита да отскочи от пътя на коня, но не му достигна мъничко бързина — хълбокът на животното го блъсна в рамото и го запрати в безсъзнание на земята.
Алуциус изтегли кинжала и се втурна към Дарнел, който вече се изправяше на крака, напълно лишен от защита. „Използвай възможно най-късия удар — беше му казал Вейлин преди толкова много години, когато Алуциус се мислеше за герой. — Бързото острие е това, което пуска кръв.“
Някакъв придобит в битките инстинкт сигурно се бе обадил в съзнанието на Дарнел, защото той се обърна точно когато Алуциус мушна към гърба му. Острието проби плаща и се заплете в гънките. Дарнел се озъби и замахна с юмрук, за да го стовари в лицето му. Алуциус се приведе под замаха, изтръгна кинжала от плата и се хвърли към ръката на Дарнел: знаеше, че дори най-лекото порязване ще е достатъчно. Васалният лорд отстъпи встрани и мечът му изсъска от ножницата. Алуциус почувства ужасна пареща болка да избухва в гърдите му и шокът го събори на колене. Дарнел се извиси над него, вдигнал меча си. На лицето му беше изписан свиреп триумф и широка усмивка в предвкусване на убийството.
— Ти смяташ да убиеш мен, така ли, поетче? — засмя се той.
— Не — отвърна Алуциус; усещаше как кръвта облива гърдите му. Погледна над рамото на Дарнел. — Но очаквам, че той ще го направи.
Дарнел се завъртя, но прекалено късно. Лакрил Ал Хестиан прониза васалния лорд в шията с шипа, стърчащ от десния му ръкав. На Дарнел му трябваха няколко секунди, за да умре; плюеше кръв и хленчеше, докато висеше набоден на шипа, с изцъклени очи и несвързано ломотещи устни, преди най-сетне да се свлече на кея. Но на Алуциус пак му се стори, че не е продължило достатъчно дълго.