— Може би не им е останала кавалерия за такава задача — предположи Ермунд. — При Шпората избихме стотици.
С падането на нощта се настаниха за почивка. Увиха се в плащовете си, за да се опазят от нощния хлад, защото не можеха да рискуват да палят огън. Френтис седеше и гледаше как другите спят, решен да остане буден, както и през последните две нощи, което го караше денем да се бори с изтощението на всяка крачка. По едно време се беше събудил със сепване, за да открие, че Давока го придържа в седлото, и поклати глава в отговор на настойчивите ѝ молби да поспи през нощта. „Тя ме чака там“, знаеше той със студена увереност.
— Утре ли ще свърши, братко? — попита Иллиан. Седеше на няколко стъпки от него, увита в плащ, взет от някакъв мъртъв воларианец при Шпората. Само бледият овал на лицето ѝ надзърташе изпод качулката.
„Толкова е млада — помисли си Френтис. — Толкова мъничка. Човек никога не би разбрал, както не разбираше и когато гледа нея.“ Подразнен от сравнението, той извърна поглед.
— Кое да свърши? — попита той, без да повишава глас.
— Войната — отвърна тя и се примъкна до него. — Греблото каза, че дойде ли новият ден, всичко ще е свършило. — Усмихна се унило. — После каза, че ще си купи бардак с плячката.
— Съмнявам се, че са останали бардаци за купуване, милейди.
— Но това ще е краят, нали? Войната ще свърши?
— Надявам се.
Тя изглеждаше странно посърнала от отговора му, върху устните ѝ се мярна все по-рядкото ѝ цупене.
— Няма да има вече горин — промърмори. — Няма да има вече Давока. Арендил ще замине да управлява васалството си, Греблото ще отиде в своя бардак, а ти — в Ордена.
— Ами ти, милейди?
— Не знам. Нямам представа дали баща ми е жив, дали къщата му още стои.
— Ами майка ти?
Изражението на Иллиан се вкисна.
— Навремето татко разправяше, че умряла, когато съм била малка. Един ден чух две от прислужничките да клюкарстват — оказа се, че скъпата ми майка забягнала с някакъв морски капитан, когато съм била на не повече от годинка. Татко наредил да махнат от къщата всяка останала нейна дреха и всеки неин портрет. Не знам даже как е изглеждала.
— Не всички стават за родители — каза Френтис; мислеше за собственото си семейство, ако то изобщо можеше да се нарече така. — Каквато и да е участта на баща ти, земите и всичките му притежания сега по право са твои. Сигурен съм, че като му дойде времето, кралицата ще се погрижи да ти бъдат върнати.
— Да ми бъдат върнати. — Тя огледа заобикалящите ги пепелища, сребристобели под лунната светлина. — Това изобщо възможно ли е вече? Толкова много беше унищожено. Освен това не съм сигурна, че искам да си върна собствеността над една празна руина.
— Арендил… — каза предпазливо Френтис. — Ти, изглежда… си падаш по него.
Тя въздъхна тихичко, смутено и малко раздразнено.
— Така е. Той е много сладък и предполагам, че един ден лейди Улис ще му намери съпруга, подходяща за фини одежди, балове и пустословно бъбрене с привилегировани глупаци. Аз не съм такава. Поне сега не съм, ако изобщо някога съм била. — Размърда се сред гънките на плаща си и вдигна арбалета, стиснала здраво дръжката. — Създадена съм за това. Създадена съм за Ордена, братко.
Той можеше само да се взира в съвсем сериозното ѝ лице.
— В Шестия орден няма сестри — каза, неспособен да намери друг отговор.
— Защо?
— Просто няма. Никога не е имало.
— Защото само мъжете водят войни ли? — Тя кимна към Давока. — Ами тя? Ами аз?
Той се размърда неловко и сведе очи.
— Съставът на ордените се определя от догмите на Вярата. Те не могат да бъдат отхвърлени с лека ръка…
— Могат, ако ти се застъпиш за мен. Особено ако и брат Солис добави своя глас. Вече всичко се промени, чух самият ти да го казваш.
— Това е глупава идея, Иллиан…
— Защо да е глупава?
— Да не искаш да си като мен? — Той се приведе напред, впил очи в нейните, внезапно ядосан от наивността ѝ. — Имаш ли някаква представа какво съм правил?
— Ти си велик воин и човекът, който ми спаси живота.
Той въздъхна и гневът му се изпари.
— Проправих си път с убийства през половината свят, за да се върна в това кралство, и когато кралицата дойде да си вземе трона, ще се погрижи да си платя.
— За какво? Че спечели войната ли?
Той просто поклати глава.
— Някога бях същият като теб, загубен, търсещ дом, и умолявах за същата услуга човек, който по-късно се намрази, задето се е съгласил. А аз вече съм се преситил на омраза. Ако искаш, обърни се към брат Солис, той ще ти каже същото.