— Ще видим — промърмори тя и потъна в навъсено мълчание.
Той я гледаше как остави арбалета, извади стрела от колчана си и почна да точи острия ѝ назъбен връх с малък брус. „Не — призна пред себе си. — Тя не е създадена за рокли и балове.“
— Знаеш ли — каза, — в южните джунгли на Воларианската империя живее звяр, висок дванайсет стъпки и целият покрит с козина. Изглежда досущ като човек на кокили.
Тя го погледна и повдигна вежда.
— Лъжеш.
— Не. Кълна се във Вярата. А в океаните на изток има гигантски акули, големи колкото кит и нашарени от край до край с червени ивици.
— Чувала съм за тях — призна тя. — Веднъж моят учител ми показа рисунка.
— Е, аз пък съм ги виждал. На този свят може да се намери и друго освен война, Иллиан. Красотата не е по-малко от грозотата, стига да имаш очи да я видиш.
Тя се засмя тихичко.
— Може би един ден и аз ще си намеря някой морски капитан и ще тръгна да я търся.
Той знаеше, че това са празни приказки, а хуморът ѝ е насилен. Умът ѝ беше насочен само в една посока.
— Надявам се да го направиш.
Видя я как се намръщи, докато оглеждаше лицето му — млада красота, опетнена от загриженост.
— Трябва да спиш, братко. Моля те. Аз ще бдя над теб. Ако започнеш да… се разстройваш, ще те събудя.
„От някои сънища няма събуждане.“ Но вече беше толкова уморен, а след по-малко от три часа го чакаше битка.
— Не пренебрегвай собствената си почивка — каза ѝ той, легна на една страна, вдиша дълбоко и затвори очи.
Тя седи сама в просторна стая с мраморен под и изящни мебели; следобед е и лек ветрец полюшва дантелените пердета, висящи над арките към балкона. Стаята е била на съветник Лорвек и е пълна с неща, купени или откраднати от всички краища на света: алпирански статуи от бронз и мрамор, изящни картини от Обединеното кралство, фина керамика от Далечния запад, воински маски на племената от южните земи. Безценна колекция, плод на вековни усилия. Ето как се поддържат те, тези малцина избрани червени: като запълват безкрайните си дни с последователни мании за изкуство, богатство, плът… или убийства.
Тя оглежда колекцията на Лорвек и решава, че на другата сутрин ще нареди да я унищожат. Храненето преди два дни я е ободрило, но е кисела и раздразнителна. Надареният е бил наистина отвратителен: невзрачен мъж на средна възраст със способността да задържа човек на едно място — замръзнал, неподвижен, но буден. Беше прекарал над две десетилетия в скитане из империята и беше убивал жени, като ги бе вцепенявал, така че да страдат мълчаливо, докато той прилага върху плътта им всевъзможни мъчения. При наличие на достатъчно време този човек би бил ценна придобивка за Съюзника, но умът му беше прекалено увреден, за да оправдае необходимите усилия. Бе опитал да ѝ се съпротивлява — беше доловил някак заплахата въпреки наркотика. Замахна с дарбата си към нея като с невидимата ръка на пияница с размътен ум. Едно време тя би му се изсмяла, даже би се оттеглила за кратко, за да може наркотичната мъгла да изветрее, преди да се върне и да се наслади на безсилната му ярост, докато го обработва бавно. Но не го направи — залитащият окаяник не заслужаваше внимание и със сигурност не заслужаваше жалост: кръвта обаче имаше гаден вкус, когато му преряза гърлото. Наложи се да потисне един инстинктивен напън за повръщане и се насили да пие жадно, чудеше се дали всичката смърт, която той е причинил, не омърсява и нейната кръв.
Тя изтласква спомена и забавя дишането си, успокоява ума си, съсредоточава мислите си. „Усещам те, любими — казва му. — Знам, че и ти ме усещаш.“
Чака, отворила ума си за отговор, знае, че той е там, но чувства само дълбочината на неговата враждебност. „Не искаш ли да говориш с мен? — пита го умолително. — Не си ли и ти самотен? А споделяхме толкова много.“
Гневът му се надига, пресяга се през делящата ги бездна, за да я шибне и да я накара да трепне. „Страхувам се за теб — упорства тя. — Ние знаем, че тя е жива, любими. Знаем, че идва да завземе града, и знаем какво ще направи с теб, когато те намери.“
Гневът избледнява, заменен от мрачно примирение и дълбоко чувство за вина.
„Забрави всички онези глупости, които са ти набили в главата — моли го тя. — Всички лъжи, които са ти разправяли. Вярата е детска илюзия, благородството е маска на страхливец. Те не са за хора като нас, любими. Ти го усети, когато убивахме заедно. Знам, че го усети. Ние се извисихме над всички тях и можем пак да го направим. Тръгни си още сега. Бягай. Върни се при мен.“