Когато Френтис отвори вратата, аспект Дендриш стоеше неподвижен, с изправен гръб. Лицето му беше застинало и овладяно, макар мигащите му начесто очи да подсказваха за човек, който очаква бърза смърт.
— Аспект — поздрави го с поклон Френтис. — Аз съм брат Френтис. Едва ли ме помните, но се срещнахме при моето Изпитание на познанието…
Аспектът сякаш се спихна, издиша шумно от облекчение и се преви. След малко вдигна глава и попита:
— Къде е аспект Елера?…
— Брат Френтис — каза аспект Елера, когато вратата се отвори. Седеше на леглото и се усмихваше приветливо, стиснала ръце в скута си. — Колко си пораснал. Алуциус с теб ли е?
Чу се тропот на тичащи крака и на вратата се появи Иверн, ухилен още по-широко от обикновено.
— Брат Солис ви праща своите почитания, аспекти — каза той и им кимна, преди да се обърне към Френтис. — Каза да събереш хората си и да забравиш за отбрана на това място. Трябва да отидем на пристанището.
12.
Вейлин
— Казвал ли съм ти някога — започна Норта, бледото му лице изглеждаше някак сивкаво в мъжделивата светлина на трюма — колко мразя да пътувам по море?
Зад тях един от бойците му изсумтя в знак на съгласие, преди да повърне в шлема си.
— Повръщай на пода — смъмри го Норта. — Това скоро ще трябва да си го сложиш на главата.
Вейлин го потупа по ръката и продължи навътре покрай редиците свободни бойци във воларианска броня. После се качи по стълбите от трюма на долната палуба, където сеордите седяха в подобна мизерия. Намери Хера Дракил седнал до една полуотворена амбразура, затворил очи и отворил уста да вдишва сладкия външен въздух.
— Намираме се на пет мили от пристанището — каза му Вейлин, с което предизвика озадачено мръщене. — Скоро ще стигнем. Подготви хората си.
— Те са готови да слязат от това ужасно нещо още откак се качихме на него — отвърна бойният вожд със злобен блясък в окото. Без ръководството на Дарена не беше лесно да ги убедят да участват в тази военна хитрост. Вейлин беше обяснил подробно всичко на Хера Дракил, а кралицата бе добавила своите обещания за големи награди и вечна признателност, ако се съгласят да се качат на кораб до Варинсхолд. Сеордът изслуша мълчаливо всичко и се върна в лагера на хората си, а Вейлин и Лирна останаха да чакат какво ще стане. Сеордите не бяха народ, който изразява бурно чувствата си, рядко повишаваха глас или жестикулираха, така че имаше нещо зловещо в растящата неподвижност и тишина у различните бойни вождове, докато седяха в кръг и обсъждаха достойнствата на плана на Вейлин. Накрая, след няколко часа, когато нощта вече наближаваше, Хера Дракил се върна и каза намусено:
— Ще минем по голямата вода.
— Солта замърсява всяко вдишване — каза сега сеордът. — Няма земя под краката ти. Как може някой да търпи подобно нещо дори за кратко?
— От алчност или поради необходимост — отвърна Вейлин. — Спомняш ли си каква е вашата роля?
— Да убием всички двойни мечове, които видим, и да тръгнем към голямата черна сграда. — Сеордът се размърда, когато Вейлин стана, приведе се напред и го фиксира със същия изпитателен поглед, с който го гледаше от Алтор насам. „Какво ли търси? — зачуди се отново Вейлин, когато очите на бойния вожд се впиха в неговите. — Може би се чуди дали зад тези очи няма друга душа? Или по-скоро се пита какво може да съм донесъл обратно?“
— Ти… — Сеордът направи пауза, търсейки правилните думи. — Сега ти си повече… себе си, Берал Шак Ур.
Вейлин отвърна с предпазливо кимване. Наистина се чувстваше по-силен, мразът до голяма степен беше напуснал костите му. Освен това при последното си упражнение с Даверн го беше победил за голямо удоволствие на сестра си. На нея ѝ беше станало навик да гледа ежедневните им двубои и изписка триумфиращо, когато дървеният меч на Вейлин намери пролука в отбраната на Даверн и се заби в корема му достатъчно силно, за да предизвика вик на болка, придружен от обилни псувни. Това, че лицето на Даверн потъмня от ярост при подигравките на Алорнис, му достави гузно удоволствие, макар че Вейлин се погрижи да го скрие, докато благодареше на сержанта за службата му и го освободи от по-нататъшни задължения.
— Винаги съм на ваше разположение, милорд — изръмжа сърдито Даверн.
Вейлин се качи на горната палуба и отиде при Рева на щурвала. Облечена в леката си ризница, с меч на гърба и лък в ръка, тя се смееше на нещо казано от Щита. Веселието на Щита помръкна, щом зърна Вейлин, и той даде знак на кормчията да дойде да хване щурвала. Поклони се бегло.
— Милорд Военачалнико.
— Корабен лорд Елл-Нестра — отвърна Вейлин и се поклони по-ниско. Щита криеше обидата си по-добре от Даверн, макар Вейлин да подозираше, че е не по-малко дълбока.