Рева махна на стрелците горе и те бързо приклекнаха да се скрият. Щита облече ризница от широки брънки и препаса сабята си.
— По-добре останете до мен, милейди — каза на Рева и ѝ намигна. — Аз ще ви пазя.
Този път тя не се засмя: гледката на града явно я бе лишила от чувство за хумор.
— Те са тези, които имат нужда от защита — каза Рева и кимна към воларианците, виждащи се вече на кея. Лицето ѝ беше напрегнато. При всяка друга жена тази навъсеност би могла да се отдаде на възрастта, но Вейлин знаеше, че тя бе имала същото изражение през цялото време на обсадата и точно него бяха видели много воларианци в последните мигове от живота си.
Вейлин сложи ръка на рамото ѝ и тя я стисна, преди той да се отдръпне и да отиде на носа. Избраниците на Норта излизаха на палубата във воларианското си снаряжение. Норта изглеждаше убедителен батальонен командир на свободните мечове, докато ги строяваше. Той щеше да е първият, слязъл по трапа, за да размени поздрави с който там старши воларианец бе дошъл да ги посрещне, преди да го убие и да поведе атаката, докато кумбраелските стрелци засипват останалите със смъртоносен дъжд.
Приближаваха се към пристанището в пълно мълчание, за да не се зачудят онези на брега защо на волариански кораб се чуват мелденейски гласове. Сега Вейлин виждаше по-ясно групата по посрещането: спретнати редици свободни мечове, стоящи зад един офицер. Надяваше се това да е воларианският командир на града. Ободряваща гледка, тъй като вероятно именно този човек щеше да поздрави Норта, или ако не, почти със сигурност щеше да загине под дъжда от стрели. Отляво висок мъж бе яхнал боен кон, дългата му тъмна коса бе вързана отзад, така че да разкрива хубавото му лице. Лирна беше заповядала по възможност да заловят Дарнел жив, защото искаше да измъкне от него информация за плановете на воларианците, но Вейлин не му даваше големи шансове, щом Кралската гвардия стъпеше на сушата. Трябваше да накара Щита да го отведе бързо…
Конят на Дарнел изведнъж се надигна на задните си крака, хвърли ездача си от седлото и замята къчове. За секунда настъпи хаос, докато подивелият кон тъпчеше мъже, а после препусна нанякъде. Вейлин видя как някакъв слаб младеж се втурна към Дарнел и мярна в ръката му проблясък на стомана.
Алуциус!
Стоеше безпомощен, докато корабът се приближаваше към брега: видя как мечът на Дарнел посича Алуциус през гърдите, видя как един висок мъж — позна го — пронизва Дарнел с шипа, който носеше вместо ръка, видя как воларианският командир строява хората си…
— Антеш! — извика Вейлин към гнездата горе. Главата на лорда на стрелците се подаде над ръба и Вейлин посочи към кея. — Избий ги всички!
Рева се появи до него.
— Какво става?
— Забрави за плана — каза ѝ той и посегна през рамо да измъкне меча си. Кеят вече бе само на десет стъпки. — Норта да свали хората си на брега и да започват да убиват.
Качи се на перилото и видя как стрелите се посипаха отгоре и воларианците почнаха да падат с десетки. Сред кипящия хаос се виждаше Ал Хестиан, присвит над тялото на сина си в опит да го опази. Вейлин хвърли един последен преценяващ поглед към кея, скочи от перилото и се втурна към Ал Хестиан. Пътят му бе препречен от група свободни мечове, командвани от сержант ветеран. Вейлин се вряза в тях, стиснал меча си с две ръце, сечеше наляво и надясно. Бързо повали двама, а сержантът беше пронизан в гърдите и шията от множество стрели. Останалите се опитаха да побегнат, но бързо бяха покосени от смъртоносния дъжд.
Вейлин продължи да тича напред. Мечът му свистеше с цялата ужасна грация, която бе смятал за загубена, парираше и убиваше, движеше се сякаш по своя воля. „Може би никога не е била песента — помисли Вейлин, като избегна един удар на свободен меч и пристъпи зад него, за да го посече в тила. — Не ти трябва песен, за да си убиец.“
Видя пред себе си Ал Хестиан, все още присвит над Алуциус. Няколко воларианци тичаха към него. Нещо изсвистя покрай ухото на Вейлин и мъжът най-отпред рухна мъртъв с щръкнала от гърдите стрела. Вейлин погледна назад и видя как Рева вади и пуска стрели с изящно резбования си лък с бързина и точност, каквито той никога не би успял да постигне. Устреми се към Ал Хестиан и видя как още двама воларианци падат от стрелите на Рева.
— Алуциус! — Вейлин изблъска Ал Хестиан и клекна до поета. Очите му се плъзнаха по ужасната рана на гърдите му и нагоре към лицето, което бе пребледняло, с полузатворени очи. Рева приклекна до него, докосна лицето на Алуциус и въздъхна тъжно: