— Глупаво пиянде.
— Плетача! — възкликна Вейлин, стана и впери поглед в морето. — Той е на третия кораб с другите Надарени…
— Вейлин — каза тя и го хвана за ръката. — Той е мъртъв.
Сеордите вече профучаваха покрай тях, за да разкъсат набързо сформираните редици на свободните мечове и да разсекат строя им. Някои от тях се биеха, сечаха и мушкаха с късите си мечове към твърде бързите мълчаливи призраци, които ги атакуваха, но остриетата им намираха само въздух и те падаха с десетки. Други хукнаха да бягат през руините или се хвърляха във водата — предпочитаха да се удавят пред това да ги посекат. Тук-там се виждаше по някой куритай, който успяваше да нанесе удар или два, преди да падне. Отвъд касапницата Вейлин забеляза група воларианци да се строява близо до района на складовете: редици варитаи, които заемаха местата си с типичната за тях неестествена прецизност.
— Ще се оттеглят към двореца — каза Лакрил Ал Хестиан зад него.
Вейлин се обърна и видя, че бащата на Алуциус го гледа с празна физиономия, гласът му беше глух, апатичен.
— Там има огнени капани. Могат да го държат с дни.
Сведе отново поглед към Алуциус, наведе се да вземе кинжала, който поетът продължаваше да стиска в ръка, и го вдигна към гърлото си.
Ударът на Вейлин улучи нервния сплит под носа на Ал Хестиан и го повали в безсъзнание върху камъните.
— Събери стрелците на кея — каза Вейлин на Рева и кимна към варитаите, които вече се опитваха да се изтеглят с бой към града. Въпреки отстъплението им той знаеше, че тази война изобщо не е свършила: виждаше още волариански формации да се движат сред развалините, батальони, строяващи се в северния квартал, и други на запад. Видя наблизо Норта, който събираше бойците си, и му извика:
— Към северната порта! Не им давайте да обединят силите си. Ще ви пратя Кралската гвардия, щом пристанат.
Норта кимна, после се закова на място при вида на нещо на изток, засмя се и посочи с окървавения си меч.
— Може би няма да е необходимо, братко.
Вейлин ги чу още преди да ги види: гръмовен тропот на стомана по камък. Явно воларианският командир също го чу, защото се опита да размести ротите на левия си фланг, но прекалено късно. Рицарите се врязаха в редиците на воларианците, дългите им мечове и боздуганите им се издигаха и падаха, докато те си пробиваха път през варитаите. Сеордите се втурнаха да довършат унищожението. Варитаите, за разлика от свободните мечове, не знаеха що е бягство и се биха до последно.
Вейлин заповяда на Норта да отиде при стрелците на Рева и да бързат към двореца.
— Има още половин дивизия за убиване — каза им. — Не поемайте рискове, дръжте ги разделени и нека стрелците си свършат работата.
Изчака Кралската гвардия да слезе на брега. Първият пристигнал полк бяха Вълчите бегачи, сега командвани от един бивш ефрейтор, когото Вейлин си спомняше смътно от Алпиранската война.
— Сложете този човек под стража — заповяда Вейлин и посочи лежащия в безсъзнание Ал Хестиан. Хвърли последен поглед към Алуциус с ясното съзнание, че именно той ще трябва да съобщи на Алорнис, и се почувства като страхливец. — И приберете тялото на този — добави. — Кралицата ще иска да изрече слова, когато го предаваме на огъня.
Един широкоплещест рицар на висок боен кон се приближи с тропот, копитата тъпчеха труповете и трошаха кости. Рицарят вдигна боядисаното си в червено забрало и поздрави Вейлин с насилен смях.
— Бива си я гледката, а, милорд?
— Бароне. — Вейлин се поклони. — Надявах се да сте вие.
Някакъв млад гологлав рицар се приближи с коня си до Бандерс и попита високо:
— Къде е той? — Държеше окървавен дълъг меч.
— Арендил, моят внук — каза Бандерс на Вейлин. — Копнее да се срещне с лорд Дарнел.
— Там отзад, млади господине. — Вейлин посочи през рамо. — Съвсем мъртъв е, опасявам се.
Мечът увисна в ръката на младия рицар. На лицето му се изписа колкото разочарование, толкова и облекчение.
— Е, поне се свърши. — Живна при вида на група хора, които се приближаваха тичешком по главната улица, и вдигна ръка да им помаха за поздрав.
Отначало Вейлин ги взе за бойци на Норта, но веднага разбра, че не са: сред тях имаше момиче на не повече от шестнайсет, лоначка с внушително телосложение… и мускулест млад мъж с меч на Ордена…
Френтис го гледаше втренчено, докато се приближаваше, и дори като че ли леко се усмихваше.
Вейлин спря на няколко крачки от него и го погледна — човека, който му беше едновременно брат и непознат. Беше станал още по-широкоплещест. Лицето му бе загубило младежката гладкост, която помнеше, около устата и очите му вече се бяха образували сурови бръчки. Както никога, Вейлин се радваше на отсъствието на песента, защото не беше сигурен, че иска да знае какво са видели тези очи.