— Чух, че си умрял — каза Вейлин.
Усмивката на Френтис се разшири.
— Аз пък знаех, че ти не би могъл да умреш.
Вейлин видя явната му и искрена топлота и скръбта му нарасна още повече.
— Дай ми меча си, братко — каза той и протегна ръка.
Усмивката на Френтис бавно помръкна. Той погледна хората от двете си страни, после кимна. Пристъпи към Вейлин и протегна меча си с дръжката напред.
Вейлин го взе и даде знак на новия командир на Вълчите бегачи да се приближи.
— По повеля на кралицата — каза той — този човек трябва да отговаря за убийството на крал Малциус. Оковете го и го затворете в очакване на нейната присъда.
Втора част
Странна грешка е да се мисли за роба като за пълноценен човек. Свободата е привилегия, която дължим на превъзходството в потеклото си като истински волариански граждани. От друга страна, положението на роба, заслужено чрез раждане от поробени родители, справедливо поражение във война или проявена липса на трудолюбие и интелигентност, не е просто изкуствено наложен обществен модел, а точно отражение на един естествен ред. От това следва, че опитите да се наруши този ред чрез заблудена политика или даже откровен бунт винаги са обречени на провал.
Съветник Лорвек Ирлав
„Волария: върхът на цивилизацията“
Велика библиотека на Обединеното кралство
(Бележка на библиотекаря: текстът е непълен поради частично изгаряне)
Записките на Верниерс
За разлика от първото ми пътешествие на борда на този кораб, този път открих, че ми е осигурена каюта, обитавана някога от помощник-капитана, който беше загинал в Битката при Зъбите. Капитанът заяви на висок глас пред оределия си екипаж, че още не му е намерил достоен заместник и нищо не пречи да я получа аз, тъй като никое от тези псета не заслужавало подобна чест. Ала приятната перспектива за комфортно пътуване бе притъпена от настояването му да споделя каютата с бившата си собственичка.
— Тя е твоя пленница, писарю — заяви той. — Ти ще я пазиш.
— Защо? — попитах и размахах ръка към заобикалящия ни океан. — Че къде би могла да избяга?
— Може да повреди кораба — отвърна той и сви рамене. — Може да се хвърли на някоя преминаваща акула. Както и да е, ти отговаряш за нея, а и аз нямам свободни хора да я държат под око.
— Леглото е малко — отбеляза тя, когато вратата на каютата се затръшна след нас. — Но въпреки това не възразявам да го делим.
Аз посочих към един ъгъл.
— Твоето място е там, господарке. Ако кротуваш, може да ти дам някое одеяло.
— А ако не, какво? — попита тя и демонстративно седна на тясната койка. — Ще ме бичуваш ли? Ще ме подчиниш на волята си с жестоки мъчения?
Усмихна се и аз се извърнах и отидох до една масичка, вградена в дървото под илюминатора.
— На този кораб има предостатъчно мъже, които с радост ще ти наложат всички наказания, които поискаш — казах, бръкнах в торбата си и извадих първия попаднал ми свитък.
— Не се и съмнявам — съгласи се тя. — Ти ще гледаш ли? Скъпият ми съпруг обичаше да гледа как бичуват робините. Често се самозадоволяваше на тази гледка. Ти същото ли ще правиш, милорд?
Въздъхнах, преглътнах един хаплив отговор и разтворих свитъка. „Илюстрован каталог на воларианската керамика“. Прецизните, но твърде пищни букви на брат Харлик изтръгнаха от мен весело сумтене. „Даже почеркът му е помпозен.“ Макар да не можех да се престоря, че харесвам брата, трябваше да призная, че художественото му майсторство е великолепно, илюстрациите притежаваха безупречна точност. Първата представляваше ловна сцена от ваза, датираща отпреди хиляда и петстотин години, с гол копиеносец, преследващ елен през борова гора.
— Керамика — каза Форнела, като надзърна над рамото ми. — Да не мислиш, че произходът на Съюзника се спотайва в някоя делва, милорд?
Не вдигнах поглед от свитъка.
— Когато изучаваш епоха, за която липсват писмени сведения, декоративните илюстрации могат да са много информативни. Ако ме просветиш за друг подход, ще съм ти благодарен.
— Колко благодарен? — попита тя и се приведе към мен, така че усетих дъха ѝ върху ухото си.
Аз само поклатих глава и върнах вниманието си към свитъка. Тя се засмя и се отдалечи.