— Ти наистина не изпитваш интерес към жените, нали?
— Интересът ми към жените варира в зависимост от въпросната жена. — Продължих да развивам свитъка и открих още ловни сцени, както и изображения на религиозни ритуали, различни богове и странни създания.
— Аз мога да ти помогна — каза тя. — Даже… би ми харесало.
Обърнах се и видях, че изражението ѝ е предпазливо, но искрено.
— Защо?
— Предстои ни дълго пътуване. А каквито и подозрения да таиш към мотивите ми, аз искам тази мисия да успее.
Погледнах поредното изображение върху свитъка: голи гуляйджии, които подскачат пред голямо маймуноподобно създание със зейнала уста, която бълва огън. „Парче от кетийска стомна“, гласеше надписът под картинката. „Предимперска“.
— Кога точно — попитах я — воларианците са се отказали от боговете си?
— Станало е доста преди да се родя — каза тя, — всъщност доста преди да се роди майка ми. Но тя беше начетена жена и държеше да науча историята на преславната ни империя.
Бяхме се върнали на палубата и седяхме край носа. Тя говореше, а аз си водех записки. Капитанът беше изръмжал нещо, щом се появихме, но не протестира, а екипажът изглеждаше доволен да не ни обръща внимание, с изключение на няколко враждебни погледа към Форнела.
— Сега империята може да говори на един език — продължи тя — и поданиците ѝ да следват едиктите на Съвета, независимо дали живеят в най-големия град или в най-мръсното блато. Но невинаги е било така.
— Знам, че вашата империя е била изкована във война — казах. — Всъщност множество войни, които продължили около три столетия.
— Така е, но макар че Ковашката ера ни оставила с империя, истинското единство ни убягвало още векове след това. Имало прекалено много монети с прекалено много различни стойности. Прекалено много усти говорели на прекалено много езици. И имало прекалено много богове. Майка ми казваше, че хората се биели и убивали за пари, но били готови да умрат заради боговете си. Ето от такава лоялност сме се нуждаели, за да пребъде империята — незамърсена от никаква божествена намеса. Така че се водили още войни, които някои наричат Войните на гоненията, но имперските историци ги наричат Великото прочистване, тежки шейсет години на кръв и мъчения. Цели провинции били опустошавани и цели народи избягали, някои към северните хълмове, други през морето, за да основат нови нации, свободни от воларианско гонение. Но въпреки всичко, което сме загубили, именно това било истинското раждане на империята, защото тогава сме се превърнали в нация на робовладелци.
— Разбира се, винаги е имало роби, предимно в централните волариански области, но сега станали повече — продължи тя. — Били поробени заради нежеланието си да се откажат от своите богове, бити, усмирени и отглеждани по такъв начин, че следващите поколения ги забравили съвсем. За да управляваш такъв ресурс са ти необходими две неща: голяма организация и голяма жестокост. Често си мисля, че именно тези черти Съюзника е намерил за толкова примамливи. В края на краищата трябва да е имало някаква причина да ни избере.
— Знаеш ли кога се е разкрил той?
— Не знам дали Съюзника е мъж и дали изобщо е човек. Майка ми ми е разказвала за време, преди около четиристотин години, когато империята била силна и единна. Войната с алпиранците не била нищо ново, но се разгоряла по-яростно, битките станали по-мащабни, кампаниите продължавали години, вместо месеци, но победата все ни убягвала. Накрая на алпиранците им дотегнало от непрестанните ни нападения, започнали собствено нашествие и завладели южните ни провинции само за няколко месеца. Кризите са склонни да разкриват забележителния талант — ето как придобил известност един млад генерал от южния град Миртеск, генерал с революционна идея и средствата да я осъществи. Щом нашите роби можели да строят градовете ни и да обработват нивите ни, защо да не се бият и във войните ни? И така, благодарение на новооткритото му знание, сме създали варитаите и куритаите. С тактически гений и използване на безброй войници-роби нашият нов генерал си спечелил вечна слава, като изтласкал алпиранците. Бил възхваляван нашир и надлъж из империята, издигали се статуи в негова чест, най-великите ни учени съчинявали епоси, за да документират удивителния му живот.
Форнела направи пауза и устните ѝ се извиха в усмивка, макар че в очите ѝ имаше тъга, която не бях виждал преди.