— Ала това не било нормален живот. Защото нашият генерал оставал млад. Докато събратята му офицери остарявали и вехнели около него, той оставал млад.
— Той е бил първият — казах.
— Да. Първият воларианец, благословен от гласа на Съюзника, или пък, предполагам, първият, при когото той е пратил някое от създанията си да го изкуси. Ала дарбата му не се изчерпвала с тайната как да обвързва робите толкова съвършено, че да се бият и убиват по заповед на господарите си. Не, той можел да предложи още, можел да предложи най-великия от всички дарове. От него Съветът научил тайната на вечния живот, по повеля на Съюзника, разбира се. И с времето всички станали негови оръдия. Генералът станал глас на Съюзника в Съвета. Отначало говорел тихо, напътствал, вместо да заповядва, намеквал за великата задача, която той е избрал за империята. Но с годините поведението му ставало все по-непостоянно. Майка ми казваше, че го срещнала веднъж, на пиршество в негова чест. Семейството ми, както сигурно се досещаш, е много заможно и има място в Съвета още от най-ранните дни на империята. Попитах я какъв е бил той и тя се засмя. „Ужасно луд — каза ми, — макар да чувам, че дъщеря му е още по-зле.“
— Дъщеря му ли? — попитах.
Форнела придърпа вълнения си шал по-плътно около раменете си и тъгата ѝ се смени с уплашен спомен.
— Да, дъщеря. Нея също съм я виждала веднъж. Една среща ми беше повече от достатъчна.
— Те същите като теб ли са? Генералът и дъщеря му. Живи ли са още?
— Лудостта на генерала растеше с вековете, копнежът му за победа над алпиранците се превърна в мания, която доведе до катастрофално поражение. Съветът, който вече се състоеше само от Благословени, получи указания от другите помощници на Съюзника, че славната кариера на генерала трябва да приключи, и нае главния си убиец, за да се погрижи за това. Но ако казаното от кралицата е вярно, тя може да е намерила края си заедно с крал Малциус.
— Дъщерята на генерала? Тя е убила собствения си баща?
— Тя е отнела безчет животи по целия свят. Ако имаме късмет, няма да ни тормози повече. Но аз все повече се убеждавам, че късметът е рядка стока.
— Майка ти жива ли е още? Тя също ли е приела Благословията на Съюзника?
Тя поклати глава, вдигна очи, погледна ме и се усмихна мило.
— Не. Остаря и умря, въпреки че я умолявах да се присъедини към мен в тази нова епоха на безкраен живот. Тя единствена разбираше истинската природа на сключената от нас сделка, но никой не искаше да я чуе. Знаеше какво притегля Съюзника, макар не и какво го е породило.
— И какво е то? Какво го тегли?
— Властта. Ето как са били избрани първите — не онези с най-голямо богатство, а онези с най-голямо влияние в Съвета. Тъй като това ставало в течение на десетилетия, а не години, и на всеки дванайсет години бил избиран само един, който да приеме щедрия му дар, изборът изглеждал случаен — прищявка на създание толкова близко до бог, колкото е възможно. Но майка ми живя достатъчно дълго, за да съзре модела. Всяка сключена сделка затягаше хватката му върху нас, всеки дар ни правеше все повече негови слуги… Тя ми каза само една дума последния път, когато ми позволиха да я посетя, преди да заповяда да не ме пускат повече в къщата ѝ. Вече беше почти на деветдесет, само шепа кокали и кожа в едно огромно легло. Но умът ѝ не беше размътен и очите ѝ блестяха, и макар да можеше да говори само шепнешком, аз го чух, ясно и отчетливо, макар навремето да го сметнах за последния грак на една злобна старица.
Тя се умълча, зареяла поглед към южния хоризонт, където се виждаше голям куп облаци, предвещаващи неприятна нощ — не че очаквах да спя много, легнал до нея. Докато гледах как косата ѝ се развява на вятъра, забелязах, че сега в нея има повече сиво.
— Само една дума — каза тя тихичко. — „Робиня.“
Както и предполагах, сънят ми убягваше. По залез-слънце морето стана неспокойно, вятърът се надигна, за да зашиба с дъжд замъгленото стъкло на илюминатора и да засвири в безбройните пролуки и във въжетата над нас. Форнела лежеше по гръб и дишаше бавно и равномерно. Аз лежах на една страна, с лице към корпуса. Бях си свалил обувките, но иначе бях напълно облечен, докато тя бе гола — беше смъкнала дрехите си без ни най-малко смущение и се бе пъхнала в леглото до мен, докато ѝ обръщах гръб. Лежахме мълчаливо близо час, лишени от покой заради вятъра и цялата чудатост на нашето положение.