Накрая тя каза:
— Мразиш ли ме, милорд?
— За омраза е нужна страст — отвърнах.
— Аха. „Песни за злато и прах“, стих двайсети. Не мислиш ли, че е малко суетно постоянно да цитираш собствената си творба?
— Този стих е взет от древна ода на племената от западните планини. Както съм отбелязал в предговора си.
Тя се засмя тихо.
— Значи аз не разбуждам страст у теб? Не е много изненадващо, като се имат предвид предпочитанията ти. И все пак жена, свикнала на мъжкото възхищение, неволно се чувства малко пренебрегната. — Почувствах я как се размърдва зад мен, за да се обърне на една страна. — Кой беше той? Мъжът, който каза, че си обичал?
— Няма да обсъждам това с теб.
Сигурно в тона ми имаше предупредителна нотка, защото тя въздъхна с весело раздразнение, преди да продължи да упорства.
— Може би имам нещо, което да разбуди страстта ти, поне що се отнася до копнежа ти за знания. Малко зрънце информация относно Съюзника.
Заскърцах със зъби, чудех се дали все пак не я мразя. Седнах и се обърнах към нея. Тя ме гледаше, отпуснала глава на възглавницата, и мракът скриваше всичко освен блясъка на очите ѝ.
— Кажи ми — рекох.
— Името — настоя тя.
Станах и ѝ обърнах гръб, за да провеся крака от леглото.
— Селиесен Макстор Алуран — казах.
Очаквах смях, жесток и подигравателен, но вместо това гласът ѝ прозвуча странно замислено.
— Надеждата на Алпиранската империя, убит от същия човек, който унищожи армията на скъпия ми съпруг. Моят народ не се придържа към идеята за съдба; самата мисъл, че някакви невидими сили оформят нашата участ, е анатема за хора, прочистени от суеверия. Но понякога се чудя…
Усетих я как се размърда пак, топлата ѝ голота се притисна към гърба ми и главата ѝ се отпусна на рамото ми. В начина, по който ме прегръщаше, нямаше желание, поне аз не долавях такова, само нужда от близост.
— Скърбя за загубата ви, почитаеми господине — каза тя на официален алпирански. — Брат ми е най-дълго служилият член на воларианския Висш съвет, така че познава замислите на Съюзника по-добре от повечето, а дори и той е сляп за истинската им природа, за крайната им цел. Все пак слугите му често са споменавали за мъж с безбройни години като нас, който обаче не е зависим от кръвта на Надарените. Мъж, който е живял множество животи и е обиколил света неведнъж. Както казах, властта привлича Съюзника, а каква по-голяма власт от тази да надвиеш самата смърт?
— Значи той го търси?
— Да, но не го е открил.
— И има ли си име този вечен мъж?
— Има хиляда, сменя ги на всеки живот, когато преминава от една нация в друга. Едно от оръдията на Съюзника, този, когото наричат Пратеника, уловил миризмата му преди петнайсетина години в Обединеното кралство. Тогава той се наричал Ерлин.
1.
Лирна
Отне ѝ известно време да намери градината си. Развалините бяха разчистени от робите на Дарнел, за да отворят място за архитектурните му амбиции, и там, където някога бяха расли цветя, сега имаше само очертания от тухлени основи и гола земя. Странно, но пейката ѝ си беше непокътната, макар и малко почерняла. Лирна седеше и гледаше жалките останки от така скъпото ѝ убежище. Точно тук беше довела Вейлин в онази нощ, за да си спечели неговата враждебност с недодяланите си интриги, но същевременно научи и един урок: нечии очи винаги ще прозрат под маската. Тук беше прекарала и онези прекрасни часове със сестра Шерин, след като я освободи от Черната твърд. Вродената доброта и искрящият интелект на лечителката бяха разсеяли ревността ѝ, поне до голяма степен. Лирна си спомняше, че намери приятелството за приятна, макар и кратка новост, а когато Шерин отплава за Линеш, бе престанала да идва тук. Уединеният двор вече не ѝ се струваше уютно убежище, само празно кътче от двореца, където една самотна жена отглежда цветя, крои планове и чака баща ѝ да умре.
— Лиърна!
Тя вдигна очи и видя една висока жена да крачи към нея. В следващия миг прегръдката на Давока изкара въздуха от дробовете ѝ — лоначката я вдигна от пейката и от земята и я притисна към гърдите си със смазваща сила. Лирна чу тропот на ботуши, придружен от стърженето на ваден от ножницата меч.
— Долу ръцете от кралицата ни, дивачко! — изръмжа Илтис.
Давока не му обърна внимание, но все пак пусна Лирна след едно последно мощно стисване и хвана главата ѝ в ръце. Усмихваше се — нещо, което Лирна не помнеше да е правила досега.