— Мислех, че съм те загубила, сестрице — каза тя на лонакски и плъзна пръсти по лицето ѝ, по челото и бързо растящите златисточервени кичури. — Той каза, че си изгоряла.
— Така е. — Лирна стисна ръцете ѝ и ги целуна, после кимна успокоително на Илтис и Бентен, които прибраха мечовете си и се оттеглиха с поклони и смаяни изражения. — И все още горя, сестрице.
Давока отстъпи назад и в погледа ѝ се мярна някаква напрегната неохота, преди да заговори отново: мина на езика на Кралството с опитна лекота.
— Брат Френтис…
Лирна се извърна от нея и Давока млъкна, като видя колко сурово стана изведнъж изражението ѝ. Прочутият Червен брат се споменаваше често след пристигането ѝ предната вечер — беше сред първите думи, изречени от нейния Военачалник при слизането ѝ от кораба, и присъстваше в едно настоятелно искане на лейди Елера и една кратка молба за милост от брат Солис. Тя бе дала на всички един и същ отговор, който даде и на Давока сега.
— Правосъдието ще бъде въздадено, когато му дойде времето.
— С него се бихме заедно в гората, преди тя да изгори — продължи Давока. — Ние сме горин. Той е мой брат, както и ти си моя сестра.
Червените сълзи на воларианката, изгарящата болка, докато косата ѝ пламваше… Лирна затвори очи, за да спре спомените, усети полъха на вятъра по кожата си, изцерената ѝ, непокътната кожа. „Изцерена ли? — запита се тя. — Такава ли съм?“
Предната нощ беше гледала Алуциус върху кладата. Преди това беше изнесла кратка реч, обявявайки го официално за Меч на кралството, с перо и винена чаша за герб, защото знаеше, че това би го разсмяло. Лейди Алорнис пристъпи напред да добави няколко думи, лицето ѝ беше бледо и безизразно, но от очите ѝ се стичаха сълзи, докато брат ѝ я държеше утешително за раменете.
— Алуциус Ал Хестиан… — започна тя, запъна се, после продължи с накъсан глас — ще бъде наречен… от мнозина герой. От други — поет, а… — тя млъкна за миг и се усмихна тъжно — от някои — пристрастен към чашката. Аз винаги ще го наричам… просто мой приятел.
На Лакрил Ал Хестиан му бе позволено да присъства и той стоеше наблизо с празен поглед и мълчалив в оковите си. Не изнесе никаква реч и се взираше в пламъците със сухи очи. Лирна му позволи да остане, докато огънят догори до жарава, а после заповяда да го върнат в тъмницата, вече претъпкана с други предатели, чакащи правосъдието на кралицата.
Правосъдие? Бе гледала как димът се издига от кладата, за да скрие лицето на Алуциус и да ѝ спести гледката на пламъците, поглъщащи плътта му. „Какво ли правосъдие бих проявила към теб, стари ми приятелю? Шпионин, предател на Кралството, а сега герой от освобождението на Варинсхолд. Баща ми би устроил спектакъл от прошката си, би те обсипал с титли и злато, а после, след един благоприличен период, би накарал някой от скритите си таланти да ти осигури подобаващо случаен край. Аз щях да съм много по-жестока, Алуциус. Аз бих те накарала да ме следваш, да станеш свидетел как въздавам в пълна мяра правосъдие на враговете ни и знам, че щеше да ме мразиш за това.“
Облаците горе сигурно се бяха разнесли, защото тя усети топлина да разцъфтява върху главата ѝ. Новопорасналата ѝ коса без съмнение представляваше чудесна гледка, докато сияеше. Усещането бе приятно и му липсваше онази предизвикваща сълзи агония, която помнеше от дните си на „Морска сабя“. „Изцерена ли? — зачуди се отново. — Можеш да поправиш една маска, но лицето отдолу си остава същото.“
Отвори очи и погледът ѝ кацна на нещо — малко жълто цвете, подаващо се измежду две строшени плочи. Лирна приклекна и посегна да докосне с пръст листенцата му.
— Зимниче — каза тя. — Винаги най-ясният признак за смяна на сезоните. Ледът и снеговете идат, сестро, и ни носят трудности, но също и отдих, защото никоя флота няма да прекоси океана, докато бушуват зимните бури.
— Мислиш, че ще дойдат пак? — попита Давока. — Когато океанът се укроти?
— Сигурна съм. Войната изобщо не е свършила.
— Значи ще имаш нужда от всеки меч, всеки съюзник.
Лирна погледна още веднъж зимничето и устоя на желанието да го откъсне. Реши след време да засади тук нова градина, само че без стени. Стана, погледна Давока и заговори на официален лонакски:
— Служителко на Планината, имам нужда от копието ти. Ще го използваш ли в служба на моята цел? Помисли добре, преди да отговориш, защото пътят ни е дълъг и не ти давам никакво обещание, че ще се върнеш в Планината.
В отговора на Давока нямаше и следа от колебание.