Остави този въпрос настрани, за да го обмисли по-късно, и се обърна към Щита.
— Флотски лорд Елл-Нестра, моля съобщете за размера на силите под ваше командване.
Както ставаше често отскоро, постоянната полуусмивка на Щита изчезна, щом се обърна към кралицата.
— Малко над осемстотин кораба от различен клас, ваше величество. Пленихме немалко волариански търговски съдове, но моретата се изпразват, щом се развилнеят зимните бури.
— Прилична сила, която може да отблъсне всяко нашествие — отбеляза граф Марвен. — С екипажи от най-добрите моряци на света. Освен това този път сме предупредени.
— Колко войници могат да носят вашите осемстотин кораба? — попита Лирна.
Щита се намръщи озадачено и отговори предпазливо:
— Ако се възползваме в пълна степен от воларианските съдове, може би четирийсет хиляди, ваше величество. И със сигурност без никакви удобства.
— Удобствата са отдавна забравен лукс, милорд. — Тя пресметна набързо, усещаше как тишината се сгъстява. „Знаят какво съм намислила. И се страхуват.“ — Твоят човек тук ли е? — попита тя Вейлин. Той кимна и нареди на кралските гвардейци на вратата да доведат корабостроителя. Сержант Даверн измарширува до центъра на залата, козирува отсечено и се поклони официално, наглед напълно невъзмутим от августейшата си публика.
— Милорд Военачалникът ми казва, че строите кораби, сержант — рече Лирна.
— Така е, ваше величество. — Той я дари с усмивка, която би засрамила и Щита със своята самоувереност. — Бях приет в Гилдията на корабостроителите на шестнайсет. Най-младият за всички времена, както са ми казвали.
— Много впечатляващо. Искам кораб, който да може да превози петстотин войници през океана до Волария. Ти ще го проектираш и построиш по такъв начин, че дори неумели ръце да могат лесно да изработят негово копие.
Даверн пребледня, а другите капитани около масата се размърдаха неловко, освен, забеляза тя, Вейлин, който не показа никаква изненада.
— Това е… тежка задача, ваше величество — започна сержантът. — Изисква много труд, да не говорим за дървен материал…
— Брат Холун е съставил списък на оцелелите поданици с нужните умения и опит — каза тя. — Те ще бъдат поставени на ваше разположение. Що се отнася до дървения материал, бъдете спокоен, ще ви го осигурим. Обявявам ви за… — Тя се замисли за момент. — Даверн Ал Джурал, Началник на кралската корабостроителница. Поздравления, милорд. Ще очаквам проекта ви утре.
Даверн постоя онемял още няколко секунди, после се поклони и излезе от залата.
— Мисля, че с това приключваме работата за днес — каза Лирна и стана.
Както се и очакваше, граф Марвен беше този, който заговори: нилсаелският командир несъмнено беше смел, но също така не се притесняваше да призовава към предпазливост.
— Ваше величество, ако разрешите?
Тя спря и повдигна вежда. Той се запъна, после се насили да продължи.
— За да няма недоразумения. Ваше величество възнамерява да нападне Воларианската империя, така ли?
— Намерението ми е да спечеля тази война, милорд. По най-бързия начин.
— Да преплавате океана с толкова много хора. Принуден съм да изразя съмненията си относно практичността на подобен ход.
— Защо? Воларианците го направиха.
— След години подготовка — изтъкна Щита. — И то не потегляха от кралство, понесло толкова щети като нашето.
— Кралство, което вече е извършило чудеса. — Тя огледа лицата им и откри съмнение в повечето от тях, и отново само Вейлин не даваше признаци на безпокойство. — Господа, тук не е зала за обсъждания. Аз моля за съвет, когато сметна за уместно, и издавам заповедите си в съответствие с това. А моята заповед е да се построи флот, който да отнесе нашето правосъдие на Воларианската империя, защото когато работата ни там приключи, и през ум няма да им мине да се върнат в тази земя, освен може би в кошмарите им.
Млъкна. Очакваше още възражения, но видя само предпазливо одобрение.
— Благодаря ви за съвета. Заемайте се със задълженията си.
Лакрил Ал Хестиан не стана, когато тя влезе в килията му, само ѝ хвърли един поглед с мътните си очи. Седеше отпуснат в ъгъла, върху голия камък, с окови на китките и глезените. Илтис изсумтя ядосано при тази проява на неуважение, но Лирна му махна с ръка да си трае.
— Ако обичате, милорд, пазете вратата.
Илтис се озъби с отвращение на Ал Хестиан, преди да излезе от килията — остави тежката врата открехната и застана с гръб към нея.
— Наричат това Дупката на предателя — каза Лирна на Ал Хестиан и отиде до единствения прозорец, тесен процеп в дебелата каменна стена, през който можеше да се зърне късче небе. По камъка имаше бледи белези, някакъв древен надпис, надраскан от отчаяни ръце много отдавна.