Очите ѝ се стрелнаха наляво и челото ѝ се смръщи лекичко от безпокойство. Той проследи погледа ѝ до мястото, където Надарените от Пределите се бяха настанили в полуразрушена винарна. Двама минаващи кралски гвардейци тъкмо си възвръщаха самообладанието, явно станали жертви на Лоркан, който обичаше да изненадва ненадарените. Младежът им се поклони с уж искрено извинение, докато Кара зад него потискаше смеха си. Лоркан забеляза погледа на Вейлин и му се усмихна, преди да се обърне и да иде в един сенчест ъгъл, където сякаш се разтвори във въздуха.
Той се обърна пак към придворната дама и видя, че тя все още се взира с присвити очи в сянката, където беше изчезнал Лоркан.
— Простете, милейди — каза той. — Не мисля, че знам името ви.
— Орена, милорд. — Тя се поклони отново. — Всъщност лейди Орена Ал Вардриан, с благоволението на кралицата.
— Вардриан? Южно от Хеверсвейл?
— Баба ми беше от Хеверсвейл, милорд.
Той се канеше да ѝ каже, че вероятно имат някакво кръвно родство, но явното ѝ неудобство го възпря. Изглежда, не ѝ харесваше да стои толкова близо до Надарени и в държането ѝ имаше някаква напрегнатост, която обезкуражаваше по-нататъшен разговор.
— Тези хора са наши съюзници — каза той и кимна към винарната. — Не представляват заплаха.
Лицето ѝ придоби безизразна неутралност и тя се поклони.
— Кралицата ви чака, милорд.
Лирна беше в градината на двореца и оглеждаше частично завършен мраморен релеф, изваян от майстор Бенрил. Наблизо стоеше лейди Давока с още една лоначка, по-млада и не толкова висока. По-младата жена се изпъна при вида на Вейлин, а на лицето ѝ бе изписано любопитство, сякаш задаваше безмълвен въпрос.
— Милорд — поздрави го ведро Лирна. — Как мина съвещанието?
Вейлин не се изненада, че тя знае за това. Кралицата притежаваше всички дарби на баща си да се сдобива с информация и още по-изкусни начини да я използва.
— Вярата се опитва да се възстанови — каза той. — И, разбира се, ще подкрепи начинанието ви с цялата останала им сила.
— Ами лейди Рева?
— Тя също е непреклонна в преследването на целта ви, ваше величество.
Лирна кимна, все така вперила поглед в мраморния релеф. Макар че бе недовършен, Вейлин намираше изваянията за забележително живи, в израженията и позите на фигурите имаше прецизност и правдоподобност, които надминаваха дори другите творби на Бенрил. Лицата на воларианските войници и жителите на Кралството предаваха целия страх, ярост и объркване на хора, действително изправени пред ужасите на войната.
— Забележително, нали? — отбеляза Лирна. — И въпреки това майстор Бенрил официално ме помоли да заповядам да го разрушат.
— Без съмнение за него това е едно болезнено напомняне за робията му.
— Но през идните години може би всички ние ще се нуждаем от нещо, което да ни напомня какво ни е тласнало по този път. Мисля, че ще го оставя както си е. Ако гневът на майстора охладнее с годините, може би ще го убедим да го довърши, по негов собствен проект, разбира се.
Лирна вдигна ръка, махна на Давока и другата лоначка да се приближат и каза:
— Това е Кирал от клана Черна река. Тя има послание за теб.
— Говориш много добре моя език. — Беше я отвел в бащината си къща, където двамата със сестра му си бяха създали нещо като дом в по-слабо пострадалите стаи. Алорнис я нямаше, беше отишла до пристанището по някаква работа, вероятно обзета от копнеж да нарисува панорамата от кораби, изпълващи залива. Седяха под сенчестия дъб на двора, чиито могъщи клони бяха голи, защото зимният мраз се усилваше от ден на ден.
— Тя знаеше езика ти — каза Кирал. — Така че и аз го знам.
Вейлин беше чул историята от Лирна и трудно можеше да ѝ повярва: душа, обладана от едно от оръдията на Създателя, а сега освободена. И певец с послание. Въпреки това някак си знаеше истината — само като гледаше лицето ѝ, разбираше, че тя чува песен, и изпита срам от ревността, която това породи у него.
— Тя те помни — каза лонакското момиче. — Ти си ѝ попречил да извърши убийство. Омразата ѝ е голяма.
Той си спомни яростното съскащо лице на сестра Хена, докато я притискаше към стената.
— Ти притежаваш спомените ѝ?
— Някои. Тя беше много стара, макар и не колкото брат си и сестра си, нито пък толкова смъртоносна. Колкото се страхуваше от тях, толкова ги и мразеше. Аз притежавам лечителските умения, които е усвоила в Петия орден, обредите, извършвани от някаква жрица далеч на юг в Алпиранската империя, уменията с ножа на воларианска робиня, пратена да умре на зрелищата им.