— Знаеш ли кога е била обладана?
— Ранните ѝ спомени представляват мъгла от объркване и страх и главно място сред тях заема образът на измазани с пръст колиби, горящи под нощно небе. — Кирал млъкна и неволно потрепери. — Видението помръква и тя чува гласа му.
— Какво казва той?
Кирал поклати глава.
— Тя винаги се отдръпва от спомена, предпочита да мисли за дългия си живот на убийства и лъжи.
— Съчувствам ти. Сигурно е… болезнено.
Кирал сви рамене.
— Най-вече когато сънувам. — Вдигна очи към клоните на големия дъб и на устните ѝ се появи слаба усмивка. — Ето — тя посочи едно голямо разклонение близо до дънера. — Ти си седял там и си гледал как баща ти тимари конете си. — Усмивката ѝ помръкна. — Той се е страхувал от теб, макар че ти така и не си го разбрал.
Вейлин се взира известно време в дъба. Спомените как си играе в клоните му винаги му бяха носили радост, но сега се зачуди дали детските му очи не са видели нещо повече от онова, което помнеше.
— Песента ти е силна — каза той.
— Твоята е била по-силна. Чувам ехото ѝ. Сигурно е тежко да загубиш такава сила.
— Като по-млад се страхувах от нея, но с времето разбрах, че е дарба. И да, много ми липсва.
— Сега аз ще бъда твоята песен, по заповед на малесата.
— И какво точно заповяда тя?
— Чувам глас, който ме зове от голямо разстояние, някъде далеч на изток. Мелодията е много стара и много самотна. Пее я човек, който не може да умре, човек, когото си срещал.
— Как се казва?
— Не знам, но музиката носи образ на момче, което някога му е предложило подслон от бурята и е рискувало живота си, за да спаси него и неговата подопечна.
„Ерлин.“ Моментално всичко си дойде на мястото: яростта, с която Ерлин беше крещял в бурята онази нощ, пътешествията му по целия свят и непромененото му лице, когато бе дошъл да сподели истината за бащата на Даверн. „Ерлин, Релис, Хетрил, той има стотици имена“, беше казал Макрил, макар че Вейлин вече знаеше, че е започнал само с едно. „Онзи ден на панаира, докато се взираше в кукленото представление…“
— Керлис — каза той шепнешком. — Керлис Неверника. Прокълнат с вечна смърт, задето отхвърлил Покойните.
— Легенда — рече Кирал. — Моят народ разказва друга история. За човек, който обидил Миршак, бога на черните земи, и бил осъден да тъче история без край.
— Знаеш ли къде да го намеря?
Тя кимна.
— Знам също, че е важен. Песента сияе от цел, когато го докосне, и малесата вярва, че той е ключът към поражението на онова, което командва нещото, откраднало тялото ми.
— Къде?
Белегът ѝ се изкриви, когато тя направи извинителна гримаса.
— Оттатък леда.
3.
Френтис
Тя спира, за да огледа Съвета, преди да заеме мястото си — двайсет мъже във фини червени роби, настанени около идеално кръгла маса. Съвещателната зала се намира на половината от височината на кулата и всеки член е бил издигнат дотук от силата на сто роби, които движат сложна система от скрипци, протягаща се по дължината на този монолит. Макар съветниците да са благословени с вечен живот, никой от тях не се блазни от мисълта да изкатери толкова много стълби.
Тя седи по време на досадните формалности, докато Арклев открива официално четвъртото и последно заседание на Съвета за тази, осемстотин двайсет и пета година на империята, а робите писари дращят с неестествената си бързина, докато той дудне, представяйки всички членове един след друг и накрая стига до нея.
— … и наскоро издигнатата до мястото на Робовладелеца съветник, ъъъ, съветничка…
— Запишете ме просто като Гласа на Съюзника — казва тя и хвърля многозначителен поглед към писарите.
Арклев се запъва за момент, но се окопитва със забележително самообладание.
— Както желаете. А сега да преминем към първата точка…
— Единствената точка — прекъсва го тя. — Войната. Съветът няма друга работа, докато тя не свърши.
Друг член на Съвета се размърдва, среброкос тъпанар, чието име тя не си прави труда да си спомни.
— Но… има належащи въпроси от юг, доклади за глад…
— Имаше суша — казва тя. — Реколтата загина и хората гладуват. Наредете всички излишни роби да бъдат избити, за да се спестят продоволствия, докато това отмине. Тъжна работа, но може да се преживее, докато за настоящото ни военно положение не е сигурно.
— Признавам — започва Арклев, — че нашествието не вървеше по план…