— Беше пълен провал, Арклев — намесва се тя с усмивка. — Онзи надут глупак Токрев направляваше собственото си поражение и смърт по-ефективно, отколкото всяка от победите си. Между другото, съжалявам за сестра ви.
— Сестра ми още е жива и не се съмнявам в способността ѝ да оцелее. Освен това ние още държим столицата им…
— Не. — Тя посяга да откъсне едно гроздово зърно от близката купа и го пъхва в устата си, наслаждавайки се на сладостта. Макар че тази черупка не е съвсем по неин вкус, притежава впечатляващо чувствително небце. — От три дни вече не я държим. Мирвек е мъртъв, заедно с цялата си рота. Обединеното кралство е загубено за нас.
Шокираната тишина ѝ доставя удоволствие почти колкото гроздето.
— Трагедия — отронва предпазливо някой, красив мъж със заблуждаващо младежки вид. Тя помни как е убила човек по негова молба преди четирийсет години, мъжа на някаква повлекана, за която той искаше да се ожени. Никога не ѝ е хрумвало да попита дали бракът е бил успешен.
— Но — продължава красивият съветник, — макар позорът от загубата да е трудно поносим, това без съмнение означава, че войната е към края си. Поне засега. Трябва да съберем сили и да изчакаме подходящ момент за нова офанзива.
— Докато цяла нация, която има всички причини да ни мрази, събира собствените си сили.
— Те са отслабени от нашето нашествие — изтъква Арклев. — И между нас има цял един океан.
— Предполагам, че крал Малциус е хранил същата заблуда до мига, в който усети вратът му да се прекършва. — Тя се изправя и цялото веселие изчезва от лицето ѝ, докато ги оглежда един по един. — Знайте, почитаеми съветници, че Съюзника не си губи времето с предположения. Това, което ви казвам, е неподправен факт. Сега Обединеното кралство има кралица и за нея океанът е не по-голямо препятствие от плитко поточе. Когато моретата се укротят, тя ще дойде, а ние сме изхабили най-добрите си сили в нашествие, предвождано от един глупак — доколкото си спомням, избран с гласуване от вас.
— Генерал Токрев беше ветеран от много кампании — започва среброкосият съветник, но млъква под втренчения ѝ поглед. Тя оставя тишината да натежи, усеща как в гърдите ѝ се трупа позната жажда, докато песента ѝ долавя растящия страх. Стисва юмруци, за да се овладее. „Не още.“
— Желанието на Съюзника — казва тя — е да се съберат резерви, които да посрещнат заплахата. Бившите свободни мечове ще бъдат призовани обратно в батальоните си, а квотата за новобранци ще бъде утроена. Гарнизоните във Волар ще бъдат подсилени с войници, изтеглени от провинциите.
Изчаква някой да възрази, но всички само седят и я зяпат, тези мъже, които притежават милиони, дърти страхливци, за първи път осъзнаващи мащабите на собственото си безумие. Минава ѝ през ум да си тръгне с една последна завоалирана заплаха или хаплива забележка, но открива, че е обладана от силното желание просто да се махне от тях.
„И с теб ли беше така? — пита тя призрака на баща си, докато се обръща и излиза безмълвно от залата. — Те забелязаха ли колко ти се гади от миризмата им? Затова ли ме накараха да те убия?“
Събуди се от силното дрънчене на ключалката на килията. Главният надзирател, като всичките му пазачи, беше взет от конната гвардия на кралицата, сержант ветеран с отявлено нежелание за разговори, който се взираше във Френтис с нескрито отвращение всеки път, щом отвореше вратата. Кралицата бе проявила педантичност в избора на стражи, които едва ли биха се повлияли от легендата за Червения брат. Днес обаче омразата на мъжа беше леко притъпена, когато открехна тежката врата и му даде знак да излезе. За своя неотслабваща изненада Френтис не беше окован, нито подложен на лошо отношение. Хранеха го два пъти дневно и всяка сутрин му даваха кана прясна вода, когато сержантът идваше да прибере кофата с нечистотиите му. Иначе го бяха оставили да седи на тъмно, без никаква компания или разговори… освен нея, разбира се, чакаща го всеки път, когато се поддаде на съня.
Сержантът се държеше далеч от него, когато той излезе от килията и завари отпред кралицата, придружавана от Давока и двамата ѝ наскоро удостоени с благороднически титли стражи.
— Ваше величество — каза Френтис и падна на едно коляно.
Кралицата не отговори, а се обърна към сержанта.
— Остави ни, ако обичаш. Дай ключовете на лорд Илтис.
Изчака той да излезе, преди да заговори отново.
— Черната твърд не е била толкова празна от деня на построяването ѝ. — Френтис остана коленичил, докато тя оглеждаше помещението, плъзгайки очи по тъмния камък, озарен от мъжделивата светлина на факлите. — Мисля, че я предпочитам такава. Смятам да наредя да я съборят след края на сегашните ни затруднения.