Френтис сведе глава, пое дъх и заговори с официален тон:
— Ваше величество, най-смирено ви предлагам живота си…
— Тишина! — Гласът ѝ изплющя като камшик и тя пристъпи към него, толкова близо, че можеше да го докосне. Надвисна отгоре му, а дишането ѝ беше хрипливо и накъсано. — Веднъж вече те убих. Така че вече съм ти взела живота.
След малко дишането ѝ се забави и тя се отдръпна.
— Стани — заповяда му с раздразнено махване на ръка и той се изправи и зачака, докато безупречното ѝ лице се взираше в него, гневът заменен от ледено спокойствие. — Брат Солис ми предаде разказа ти в пълни подробности. Действията ти не са били твои собствени, можеш да бъдеш винен за смъртта на краля не повече, отколкото един меч за проливаната от него кръв. Знам това, братко. И все пак откривам, че нямам прошка за теб. Разбираш ли?
— Да, ваше величество.
— Лорд Вейлин ми казва също, че твърдиш, че лорд Ал Телнар е съдействал на воларианското нашествие.
— Да, ваше величество, срещу обещание за власт и… други награди.
— И какви ще да са те?
— Той положи големи усилия да изтръгне обещание, че няма да пострадате по време на атаката.
Тя въздъхна и поклати глава.
— А пък аз мислех, че е загинал геройски.
Френтис си пое дъх и се стегна, преди да изрече следващите думи.
— Мога ли да помоля да поговорим за момент насаме, ваше величество? Имам да ви предам съобщение.
— Лейди Давока и тези лордове са ме виждали в най-жалкото ми състояние и все още смятаха, че заслужавам лоялността им. Всичко, което можеш да ми кажеш, е достойно за ушите им.
— Говоря от името на лорд-маршала на Конната гвардия, човек, когото видях да убиват при падането на двореца. Казваше се Смолен.
Лицето на кралицата не издаде никаква емоция, докато се взираше в него, но той видя как ръцете ѝ трепнаха, сякаш ги сърбеше да посегнат към някакво скрито оръжие.
— Предай съобщението си — каза тя.
— Каза, че било страхотно да пътува толкова надалече с жената, която обичал.
Ръцете ѝ се свиха в юмруци и тя тръгна към него. Той чу как два меча излизат със съсък от ножниците, когато лордовете ѝ пристъпиха до нея, готови да му отнемат живота.
— Как умря той? — попита кралицата.
— Храбро. Би се добре, но куритаите са умели воини, както знаете.
Откри, че не може да срещне погледа ѝ, безстрастното съвършенство на лицето ѝ бе в ужасяващ контраст с изгорената пищяща жена, която беше избягала от тронната зала.
— Не моля за милост — каза той и сведе глава. — И очаквам присъдата ви.
— Да не би да жадуваш за смъртта? Да не мислиш, че Покойните ще посрещнат с радост някой като теб?
— Съмнявам се, ваше величество. Но надеждата стои в сърцето на Вярата.
— Тогава надеждата ти ще бъде разбита, поне засега. — Тя посочи на Илтис една заключена килия. Лорд-протекторът отключи вратата и я отвори и двамата с другаря му влязоха, за да изведат обитателя ѝ. За разлика от Френтис, този мъж беше целият във вериги, глезените, коленете, китките и шията му бяха захванати в новоизковани гривни, което го караше да се тътри сантиметър по сантиметър, докато двамата лордове го извличаха на светло. Въпреки явното му неудобство върху лицето му липсваше всякакъв признак за страдание, чертите му представляваха познатата неподвижна маска на елитните роби. Гърдите му бяха голи и напращели от мускули, мрежа от белези покриваше плътта му от кръста до шията.
— Куритай — промърмори Френтис.
— Единственият, който успяхме да пленим по време на цялата война — каза кралицата. — Намерихме го в безсъзнание на пристанището в деня, когато градът падна. Според лорд Ал Хестиан бил назначен да пази Алуциус, като гаранция за сътрудничеството на баща му. Казва се Двайсет и седем.
Тя пристъпи към елитния роб и очите ѝ го огледаха преценяващо от глава до пети.
— Брат Харлик казва, че тези създания нямат собствена воля, тя се изтръгва от тях с мъчения, наркотици и, според аспект Кейнис, различни Мрачни средства, които вонят на влияние на Съюзника. Предполагам, доста прилича на начина, по който си бил лишен от воля самият ти. Чудя се какво ли ще направи, ако го освободим.
— Настоятелно ви съветвам да не го правите, ваше величество — каза Френтис.
Тя се обърна към него със същия изучаващ поглед и очите ѝ се насочиха към една конкретна точка на гърдите му.
— Лейди Давока казва, че раната, която съм ти нанесла, е забрала и трябва да благодариш на нея за живота си.