Френтис хвърли поглед към Давока и откри, че е по-нервна, отколкото я помнеше. На челото ѝ беше избила пот. Видя, че тя държи малко стъклено шишенце, чието съдържание сякаш блещука, и забеляза, че ръката ѝ трепери.
— Точно така, ваше величество — каза той и безпокойството му се усили. „Какво ли има вътре, че я плаши толкова?“ — Макар да вярвам, че всъщност вашият нож ме спаси. Той някак си… ме освободи.
— Да. — Погледът ѝ се върна върху затворника и тя протегна ръка към Давока и заговори на лонакски. Взе шишенцето от нея и го вдигна срещу мъжделивата светлина. От тъмната течност вътре се разнесе противна миризма, когато махна запушалката. — Острието, което те освободи, беше покрито с това — каза тя на Френтис. — Дар от нашите лонакски приятели. Дар, който подозирам, че ще се окаже извънредно полезен за целта ни. — Тя се приближи до куритая и му заговори тихо на волариански. — Това не ми доставя удоволствие.
Вдигна шишенцето до едно място в горната част на гърдите му и го наклони, така че една-единствена капка от течността да падне върху белезите на роба.
Резултатът беше мигновен. От писъците, изригнали от гърлото на куритая, на човек можеше да му се пръснат ушите. Куритаят се затресе и рухна, омотан във веригите си, загърчи се на каменния под. Кралицата отстъпи от него с мрачна физиономия, но очите ѝ пламтяха, докато запушваше шишенцето. Френтис видя как тя се стегна и се насили да гледа страданията на роба. След няколко секунди писъците му отслабнаха до мъчително скимтене, а гърчовете му — до задъхано потръпване. Накрая замря неподвижно, запъхтян и облян в пот.
Лирна пристъпи предпазливо напред, но Френтис вдигна ръка.
— Позволете на мен, ваше величество. — Тя кимна и той се приближи до куритая. Приклекна да се взре в лицето му и откри, че животът се връща в замъглените от болка очи.
— Можеш ли да говориш? — попита го на волариански.
Очите премигнаха и се фокусираха. Отговорът бе дрезгава кашлица от гърло, несвикнало на реч.
— Дааа.
— Как се казваш?
Очите се присвиха леко и отговорът дойде на груб волариански със силен акцент.
— Аз… започнах като Петстотин. Сега… съм Двайсет… и седем.
— Не. — Френтис се приведе по-близо. — Истинското ти име. Знаеш ли го?
Очите му зашаваха, челото му се сбърчи от притока на спомени.
— Лекран — каза той с тих глас, който премина в ръмжене. — Лекран… Баща ми… беше Хиркран Червената брадва.
— Далеч си от дома, приятелю.
Лекран се задърпа и веригите му се изпънаха.
— Тогава… разкарайте тези шибани железа от мен… за да мога да се върна там. Защото времето ни на тази земя е кратко, а имам да убивам много хора.
— Това наистина ли предотвратява сънищата? — Френтис подуши подозрително съдържанието на манерката и откри, че миризмата не е никак привлекателна, като на плесен, смесена със силен чай.
— Осигурява достатъчно дълбок сън, за да не сънуваш — отвърна брат Келан. — Забърках го за първи път след Ледената орда. Мнозина в Пределите бяха измъчвани от кошмари след убийствата, включително и аз. Това ще спре сънищата ти, братко. Макар че главоболието, което ще имаш на сутринта, може да те накара да копнееш за тях.
„Това не са сънища — знаеше Френтис. — Но може поне да ме пази от непокорни мисли, когато тя докосне ума ми.“ Петият орден се беше настанил в домовете на търговците близо до пристанището; многото стаи и дълбоките изби осигуряваха достатъчно място за повечето ранени и складово пространство за растящите им запаси от бинтове и лекарства. Изглежда, лейди Ал Бера беше успяла да убеди няколко алпирански търговци да рискуват една последна зимна доставка през Мелденейско море и да докарат заедно с храната и така необходимите церове.
Френтис благодари на лечителя, излезе и тръгна по кея към мястото, където Вейлин стоеше и гледаше огромния волариански боен кораб. Усещаше множеството погледи, които привличаше, някои открито враждебни, но предимно просто уплашени и изненадани. За някои хора може да беше още Червения брат, но за повечето сега бе Кралеубиеца, освободен благодарение на безкрайната милост на тяхната кралица. Тя не пораждаше у тях страх, само преклонение, и те се трудеха неуморно под нейно командване. Накъдето и да погледнеше, хората работеха, издигаха наново съборени стени, чукове ехтяха в импровизирани ковачници и новобранци се обучаваха на непривичната им дисциплина. Зърна върху много лица умора, но не и мързел, всички вършеха възложената им работа с необикновена решителност. „Капитаните ѝ може да се боят от курса ѝ на действие, но тези хора биха преплавали всеки океан на света по нейна заповед.“