Чу повишени гласове на кораба, докато се приближаваше, и очите му различиха на палубата две фигури, едната ниска, другата висока. По-ниската от двете, изглежда, бе по-гръмогласната.
— Сестра ти има изненадващо остър език, братко — подхвърли Френтис на Вейлин.
— Новият ни лорд на кралската корабостроителница изкарва наяве най-лошото от нея — отвърна той, докато гледаше как Алорнис ядно смачква един лист и го хвърля в лицето на Даверн, преди да слезе с гневни крачки по трапа. — Той я помоли да направи чертежи на кораба. Подозирам, че вече съжалява за това.
— Надменен тъпанар! — пенеше се Алорнис, когато стигна до кея, и суровото ѝ изражение не се смекчи никак от утешителната прегръдка на брат ѝ.
— Не хареса ли чертежите? — попита Вейлин.
— Не става дума за чертежите. — Тя повиши глас, така че да се чува на кораба. — А за твърдоглавия му отказ да се вслуша в един разумен съвет!
— Сигурен съм, че си разбира от работата — каза Вейлин и си спечели укорително въсене.
— Този звяр — заяви тя и посочи към корпуса на „Кралица Лирна“ — е прекалено масивен, а той иска да го копира точно, с което ще похаби огромно количество труд и дървен материал.
— А твоят собствен проект е по-елегантен, без съмнение?
— Ами всъщност, да, скъпи братко, така е. — Тя се изпъна, притиснала чантата си към гърдите си. — Ще отнеса това на кралицата. — Поклони се сковано на Френтис и се отдалечи с решителна крачка.
— Когато я видях за последно — каза Френтис, — беше по-тиха и любезна.
— Всички сме се променили много, братко. — Вейлин се извърна от кораба и тръгна към вълнолома, а Френтис го последва. — Това, което е намислила кралицата за теб… — каза той, като спря на място далеч от чужди уши. — Не можеш да откажеш.
— Надали, братко. Пък и не искам.
Вейлин зарея поглед към морето. Вятърът къдреше сивите води под бурното небе.
— Жената, която те преследва в сънищата ти — мислиш ли, че тя ще усети, че идваш?
— Може би. Макар че се надявам цярът на брат Келан да замаскира мислите ми. Както и да е, интересът ѝ към мен може да проработи в наша полза, след като целта на мисията ми е отвличане на вниманието.
— Изглежда и на двама ни ни предстоят трудни пътища.
— Най-добре ще е да не споделяш с мен къде отиваш. Ако тя ме намери и някак си ме залови жив, аз… съмнявам се, че бих могъл да скрия някоя тайна от нея, ако ме обвърже отново.
Вейлин кимна, обърна се пак към морето и каза с нескрита тъга:
— Толкова дълго те търсих, пращах душата си нашир и надлъж, но така и не улових нищо повече от съвсем смътен образ. Сега, изглежда, съм обречен да те отпратя отново и нямам песен, с която да те намеря.
— Имам да уравновесявам много неща, братко. А и един убиец не бива да се мотае пред очите на сестрата на жертвата си. — Протегна ръка и Вейлин я стисна крепко. — Ще се намерим във Волар, изобщо не се съмнявам в това.
Главоболието отговаряше напълно на обещанията на брат Келан, смекчено донякъде от блаженото осъзнаване, че сместа действа. Сънят му беше без сънища, липсваха нови ужаси или настоявания да се подчини на волята ѝ. Той бе продължил да спи в Черната твърд в дните след освобождаването си, вече настанен на по-удобно място в стаята на пазачите заедно с Лекран. Чувстваше се странно да живее в толкова голяма сграда — сега празна, ако се изключеха двамата ѝ обитатели, след като кралицата бързо бе пренасочила гвардейците си към военната подготовка. Завари бившия куритай да тренира на двора: движеше се с цялата бързина и прецизност, насадени в него от годините на обучение и битки. Вместо обичайните два меча днес държеше брадва и се въртеше насам-натам, сражавайки се с армия от въображаеми противници.
— Червени братко — поздрави той Френтис и спря, леко запъхтян от усилието. След освобождаването си се беше отказал от бръснача и сега по лицето и главата му имаше тъмна четина. — Твоята главатарка прати роб с това. Прави голям дар. — Надигна брадвата и се ухили широко. Беше двуостро оръжие ренфаелска направа, плоската стомана бе украсена със сложна златна шарка. „Може би една от играчките на Дарнел“, реши Френтис и отново почувства да го жилва съжаление, че не той е убил васалния лорд.
— Тук няма роби — каза му Френтис — факт, който му се бе налагало да повтаря вече няколко пъти. Лекран, изглежда, се затрудняваше да схване идеята за страна, в която няма робство. Щедро описваше родната си земя, която явно лежеше някъде в дивите планини оттатък северните провинции. Изглежда, основните занятия на народа му бяха да копае руди и да води неспирни войни със съседите си.